Неизживени спомени

Знаеше какво иска да каже, но му ставаше все по-трудно да изрече думите. Сякаш връзката между устните и изтормозеното му съзнание непрекъснато изтъняваше и скоро щеше да се скъса съвсем.

Събра цялата си воля и продължи:

— Трябва да разбера дали е било самоубийство. Защото тя не загина сама, разбираш ме, нали? С нея си отиде и Тод и ако е имало признаци… признаци, които не съм забелязал… то аз също имам вина за смъртта му. А това е нещо, което наистина трябва да разбера.

След тези думи тон млъкна. Сърцето му биеше глухо в гърдите, по челото му бе избила пот.

— Алън — подхвана Поли и сложи длан на ръката му. Светлосините й очи не се отделяха от неговите. — Ако съм забелязала такива признаци и не съм го споделила с никого, също бих била толкова виновна, колкото и ти се опитваш да бъдеш.

Той се вцепени. В отчаянието си се бе надявал, че Поли е забелязала нещо, което той е пропуснал. Мисълта, че нечие странно поведение те прави отговорен да вземеш някакви мерки, не му бе минавала преди.

— Не си ли? — попита накрая.

— Не. И аз съм премисляла случилото се хиляди пъти. Не искам да омаловажавам мъката ти — не ме разбирай погрешно — но не си единственият, който се чувства виновен. През последните няколко седмици непрекъснато възстановявам разговори и случки предвид на онова, което показа аутопсията. И сега, като ми каза за аналгина, пак премислих всичко. И знаеш ли какво открих?

— Какво?

— Нищо. Понякога ми се виждаше твърде бледа. Спомням си, че на няколко пъти я видях да си говори нещо, докато тропосва ризите или разкроява плата, но това е най-странното, за което се сещам. И все пак се чувствам виновна. А ти?

Алън кимна.

— През останалото време бе такава, каквато винаги съм я познавала — весела, добра, услужлива.

— Но…

— Не, Алън. Стига „но“. Рей ван Ален също се измъчва непрекъснато. Можеш ли да го виниш? Мислиш ли, че Рей е виновен за това, че не е открил тумора?

— Не, но…

— А аз? Дето работех с нея всеки божи ден, дето бях непрекъснато до нея — пиехме сутрешното си кафе заедно, обядвахме заедно, следобед също бяхме заедно. С времето постепенно се опознахме, Алън, сближихме се. Знам, че те харесваше, Алън, и като приятел, и като любовник, знам и колко много обичаше момчетата. Но не знам болестта да я е подтиквала към самоубийство. Е, кажи ми, обвиняваш ли ме?

Светлосините й очи го гледаха искрено и спокойно.

— Не, но…

Ръката й стисна неговата, леко, но настоятелно.

— Искам да те попитам нещо, Алън. Важно е, затова помисли внимателно.

Той кимна.

— Рей бе неин лекар и дори да е имало нещо, не го е забелязал. Аз бях най-близката й приятелка и също не съм го забелязала. Ти беше неин съпруг, но и ти нищо не си забелязал. Мислиш, че с това приключва веригата? Не!

— Не те разбирам.

— Тя имаше и друг близък човек, Алън. Човек, който със сигурност е усещал промените в състоянието й по-добре от който и да е от нас.

— За кого говориш?

— Алън, какво ти каза Тод?

Седеше и я гледаше недоумяващо, сякаш бе изрекла последните си думи на някакъв чужд език.

— Тод — повтори тя, като че нямаше търпение. — Синът ти. Този, който те буди нощем. Сънуваш него, а не нея, нали?

— Да. Него — отвърна Алън.

Гласът му прозвуча слаб и треперещ, сякаш не беше неговият. Вътре в душата му нещо започна бавно да се откъсва — нещо огромно и много, много съществено.

Сега, докато лежеше в леглото до Поли, той си спомни онзи момент с почти неестествена яснота — ръцете й, осветени от последните лъчи на следобедното слънце, косите й, обагрени в златисто, ясните й очи и онази нейна деликатна упоритост.

— Тя насила ли вкара Тод в колата, Алън? Риташе ли той? Пищеше ли? Бореше ли се с нея?

— Не, разбира се, но тя бе негова май…

— Чия беше идеята да отиде Тод с нея на пазар? Негова или нейна? Можеш ли да си спомниш?

Той понечи да каже „не“, но изведнъж се сети. Спомни си гласовете им, които долитаха от дневната:

— Ще сляза до пазара, Тод. Искаш ли да дойдеш?

— Ще мога ли да разгледам видеокасетите?

— Защо не. Питай баща ти, дали не иска нещо.

— Идеята беше нейна — каза той на Поли.

— Сигурен ли си?

— Да, но тя го попита дали иска, не го е карала.

Онова нещо в него продължаваше да се къса.

„Ще падне — помисли си той — и след него ще зейне пропаст. Толкова са дълбоки корените му…“

— Той плашеше ли се от нея?

Тя направо го разпитваше, както той бе разпитвал Рей ван Ален, но сякаш бе безпомощен да я спре. Не беше и сигурен, че го иска. В думите й наистина имаше нещо. Нещо, за което не се бе сетил през безсънните си нощи. Нещо, в което все още имаше живот.

— Тод да се плаши от Ани? Не, за Бога!

— Дори и през последните месеци?

— Не.

— А през последните дни?

— Поли, аз не бях в състояние да ги наблюдавам тогава. Имах проблеми с онази история с Тед Бомонт, писателя…

— Искаш да кажеш, че си бил толкова ангажиран, та не си имал възможност да видиш Тод и Ани заедно? Искаш да кажеш, че не си се прибирал у дома?

— Не… да… Искам да кажа… прибирах се естествено, но…

Усещането да си от другата страна на тази канонада от въпроси му се стори много странно. Сякаш Поли го бе упоила с новокаин и сега го използваше за боксова круша.

— Дойде ли Тод при теб да ти каже: „Страх ме е от мама“?

— Не.

— Дойде ли да ти каже: „Тате, мисля, че мама смята да се самоубие и да вземе и мен със себе си“?

— Поли, това са глупости! Аз…

— Дойде ли те пита!?

— Не!

Каза ли ти поне веднъж, че майка му се държи и говори странно?

— Не.

— Ал не си беше у дома, нали? Беше в колежа.

— Но това няма нищо общо с…

— В гнездото й е било останало само едно дете. Когато теб те е нямало, когато си бил но работа, в това гнездо са били само те двамата. Хранели са се заедно, тя му е помагала да напише домашните си, а после пак заедно са гледали телевизия. Тя е била първият човек, който Тод е виждал сутрин, и може би последния, когото е целувал вечер. — Поли го погледна съсредоточено. — Ако някой е можел да знае за истинското състояние на нещата, то този някой е бил Тод, който загина с нея. А той не ти е казал нито дума.

Изведнъж нещото, вкоренило се дълбоко в душата му, най-после се откъсна. Лицето му постепенно