се загледа в заспалия град, дишайки дълбоко, опитвайки се да бъде спокоен.
Здравата го бяха налегнали. Преследвачите. За хиляден път се питаше кой ги е насъскал срещу него. Ако можеше да открие този човек, този Главен Преследвач, Кийтън щеше да извади револвера изпод проядените от молци пуловери и щеше да му види сметката. Но нямаше да го направи бързо. О, не! Щеше да го убива малко по малко, а през това време проклетото копеле щеше да пее националния химн.
Мисълта му се концентрира върху кльощавия заместник-шериф Риджуик. Дали пък не беше той? Не изглеждаше толкова умен… но знае ли човек, дали видът му не лъже. Пангборн бе казал, че Риджуик е лепнал глобата на кадилака по негова заповед, но това не означаваше, че е така. Освен това в съблекалнята, когато Риджуик го нарече Бъстър, в очите му се четеше злорадо задоволство, сякаш знаеше нещо. Беше ли постъпил Риджуик, когато започнаха да пристигат първите писма от Данъчната служба? Кийтън бе сигурен, че е бил. По-късно същия ден той щеше да провери данните в работното му досие.
Ами самият Пангборн? Виж той беше достатъчно умен. Освен това съвсем определено мразеше Данфърд Кийтън (Ами Останалите? Нима не го мразеха Всички?) а и познаваше доста хора в Огъста. Добре Ги познаваше. Говореше си с Тях всеки божи ден, дяволите да го вземат. Сметките му въпреки пряката линия бяха огромни.
А дали не бяха и двамата? И Пангборн, и Риджуик?
— Робинзон Крузо и неговия верен приятел Петкан — прошепна си Кийтън и се ухили зловещо. — Ако си ти Пангборн — ще съжаляваш. А ако сте и
Грижливо поддържаните му нокти се забиха в дланите му, но той не го забеляза дори когато по ръката му потече кръв. Риджуик? Или Пангборн? Или пък оная фригидна кучка Мелиса Клатербък, която отговаряше за финансите в Общината, или пък Бил Фулертън, неговия заместник (Кийтън беше убеден, че Фулертън драиа да се докопа до мястото му и няма да се успокои, докато не го получи)…
А може би пък всички заедно?
Изпусна въздуха си в дълга, измъчена въздишка и остави замъглено петно на стъклото пред него. Най- важното бе какво можеше да направи за петте дни, които оставаха до 17 октомври.
Отговорът бе съвсем прост: нямаше и представа.
2
Животът на Данфърд Кийтън като млад бе строга поредица от черно и бяло и това идеално го устройваше. На четиринадесет бе започнал да учи в гимназията на Касъл Рок и се бе хванал да работи почасово в автосалона на баща си — помагаше на демонстраторите и лъскаше изложените модели. „Кийтън Шевролет“ бе една от най-старите лизингови къщи на „Шевролет“ в Нова Англия и ключова единица във финансовата структура на фамилията Кийтън. Структура, която наистина бе стабилна и значима, поне до съвсем скоро.
През четирите години в гимназията той бе Бъстър за почти всички. Записа се в курсове по търговия, поддържайки среден успех, почти еднолично управляваше ученическия комитет и след като завърши, замина за Трейнър Бизнес Колидж в Бостън. В Трейнър успехът му бе отличен и той завърши три семестъра по-рано. Когато се върна в Касъл Рок, първата му работа бе да покаже на всички, че времето на Бъстър е отминало.
Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден преди десетина години Стив Фрейзиър не го заведе в Люистън. Именно тогава започнаха бедите. Именно тогава черно-белият му живот започна да се изпълва с все по-тъмни нюанси на сивото.
Никога не бе залагал — нито като Бъстър от гимназията на Касъл Рок, нито като Дан от Трейнър Бизнес Колидж, нито като господин Кийтън от „Кийтън Шевролет“ и Градската управа. Доколкото му бе известно, никой от семейството му не се бе увличал по хазарт. Дори не си спомняше като дете да е играл на невинни игрички като „ези-тура“ например. Не че имаше табу върху тези неща, но просто никой не ги вършеше. Кийтън не се бе обзалагал за нищо, докато не отиде на конните състезания в Люистън. Никога не се бе обзалагал, а и никога не бе изпитвал необходимост да го прави. Конните надбягвания в Люистън бяха последното нещо, от което Данфърд Кийтън имаше нужда. И единственото, което допринесе за неговата разруха.
По онова време той беше трети в йерархията на Градската управа. Стив Фрейзиър, покойник вече пет години, бе главен градски съветник. Кийтън и Фрейзиър отидоха „до града“ (пътуванията до Люистън винаги бяха наричани така) заедно с Бъч Нидоу, отговорник по социалните въпроси в Общината и Хари Самюелс, който бе член на Управата, откакто бе станал пълнолетен и сигурно щеше да умре такъв. Поводът бе щатската конференция на общинарите на тема финансовото подпомагане между общините. Именно това финансово подпомагане впоследствие щеше да изяде главата на Кийтън. Без него той отдавна щеше да бъде принуден сам да си изкопае гроба, а с него си осигури непрекъснат приток на средства.
Конференцията беше двудневна. Вечерта между двете заседания Стив предложи да излязат и да се позабавляват в големия град. Бъч и Хари отказаха. Кийтън също нямаше особено желание да прекара вечерта със Стив Фрейзиър — стар, дебел самохвалко, с лоясал мозък — но все пак отиде. Щеше да го направи дори и ако Стив бе предложил да обиколят деветте кръга на ада. Все пак той бе главният градски съветник. Хари Самюелс би бил доволен до края на живота си да вегетира като втори, трети, дори четвърти в йерархията, Бъч Нидоу отдавна бе изказал намерението си да се оттегли след края на мандата си… но Данфърд Кийтън имаше амбиции и Фрейзиър, досаден или не, бе ключът към осъществяването им.
И така тръгнаха. Минаха най-напред през бар „Мелиса“. Над вратата висеше табела: „ВЕСЕЛИ СЕ В «МЕЛИСА»!“ и Фрейзиър наистина здравата се развесели, пиейки количества уиски, на които и шотландците биха завидели, и подсвирквайки на стриптизьорките, в по-голямата си част застаряващи, дебели и тромави. Кийтън с досада осъзна, че му предстои много дълга вечер.
Но после отидоха на хиподрума и всичко се промени. Пристигнаха за петата обиколка и Фрейзиър сбута протестиращия Кийтън към касите за събиране на облози, като овчарско куче, което прибира заблудена овца в стадото.
— Стив, изобщо не разбирам от…
— Няма значение! — отвърна весело той и обля с алкохолни пари лицето му. — Ще извадим късмет тази вечер, Бъстър. Чувствам го!
Кийтън нямаше никаква представа как се залага, а непрекъснатото дърдорене на Фрейзиър му пречеше да чуе какво казват хората от опашката, когато застанат пред гишето.
Когато дойде неговият ред, той подаде петдоларова банкнота на касиера и каза:
— Номер четири.
— Печели, класира се или пада? — попита касиерът, но Кийтън не беше в състояние да отговори.
Онова, което виждаше зад касиера, беше невероятно. Трима чиновници брояха и разпределяха на пачки купища банкноти. Кийтън за пръв път през живота си виждаше толкова много пари на едно място.
— Печели, класира се или пада? — нетърпеливо повтори касиерът. — Хайде, приятел, това да не ти е градската библиотека.
— Печели — отвърна.
Нямаше и най-беглата представа какво значи „класира се“, нито пък „пада“, но виж „печели“ му бе съвсем ясно.
Касиерът му върна някакъв билет и ресто от три долара в банкноти от два и един. Кийтън загледа с любопитство двудоларовата банкнота. Знаеше естествено, че съществува такава емисия, но никога не беше попадал на нея. На банкнотата бе ликът на Томас Джеферсън. Интересно! Всъщност всичко беше интересно — миризмата на коне, пуканки и ядки, забързаните тълпи, атмосферата на напрегнатост. Наоколо всичко бе някак
— „Мелиса“ пасти да яде пред това тук — каза той на Фрейзиър.
— Да и надбягванията с колесници си ги бива — отвърна Фрейзиър. — Но никога няма да стигнат нивото
