разход, който жена му не можеше да не забележи. И Кийтън реши да вземе някой и друг долар от касата на Общината, за да запълни дупката от най-сериозната си загуба. Сто долара. Нищо пари!
От този момент нататък всичко се обърка. Кладенецът наистина бе хлъзгав и веднъж попаднал в него, човек бе обречен. Дори да успееше да се захване за стените и да забави падението си, това можеше само да удължи агонията му.
Но ако в цялата тази история съществува точка, от която няма връщане, Кийтън достигна до нея през лятото на 1989. Състезанията се провеждаха по цяла нощ през лятото, а през втората половина на юли и целия август той бе непрекъснато на хиподрума. Миртъл дори си помисли, че използва конните състезания като оправдание, за да се среща с друга жена. Каква смехория! Та Кийтън не би могъл да се възбуди, дори самата богиня Диана да слезе гола от луната с табела: „ЧУКАЙ МЕ, ДАНФЪРД“ на врата. Мисълта, колко дълбоко е бръкнал в градската хазна, бе свила бедния му член до размерите на гумичка от молив.
Когато Миртъл се убеди, че наистина става дума за конни състезания, притесненията й престанаха. Страстта към залаганията държеше деспотичния й мъж далеч от къщи, а загубите, ако се съди по семейните сметки, не бяха големи. Просто Данфърд бе намерил хоби, с което да се развлича.
Миртъл следеше разплащателните сметки. Мисълта, че Данфърд би могъл да посегне на срочните им влогове, където бяха всичките им спестявания, никога не й бе минавала през ума. Както и това, че съпругът й няма да сподели с нея, че „Кийтън Шевролет“ се намира пред фалит.
Той беше дипломиран експерт-счетоводител.
Когато става дума за злоупотреби, един счетоводител винаги се справя по-добре… стига сметките да излязат накрая. А сметките на Кийтън започнаха сериозно да се объркват през есента на 1990. Дотогава той се бе старал, доколкото може, да държи нещата под контрол, опитвайки се да навакса на хиподрума. Беше се свързал с един букмейкър, което му даваше възможност да залага суми, по-големи от тези, които хиподрумът може да поеме.
Това обаче не промени късмета му.
А това лято Преследвачите бяха станали още по-упорити. Ако преди само си играеха с него, сега вече наистина бяха решили да го унищожат. А до деня на Страшния съд оставаше по-малко от седмица.
„Ще ги хвана аз! — заканваше се Кийтън. — Да не си мислят, че с мен е свършено. Все още крия по някой номер в цилиндъра.“
Но не знаеше какви точно са тези номера и в това бе проблемът.
„Нищо. Има начин. Знам, че има на…“
И тук мислите му прекъснаха. Той се намираше пред витрината на новия магазин и онова, което виждаше там, бе в състояние мигновено да изгони всяка друга мисъл от главата му.
Пред него стоеше правоъгълна картонена кутия в ярки цветове и картинка на капака. „Игра“ — помисли си той.
Но играта пресъздаваше конно състезание и Кийтън можеше да се закълне, че картината, на която се виждаха два жребеца, втурнали се по правия участък към финала, изобразява хиподрума в Люистън.
Играта се казваше „ПЕЧЕЛИВШИЯТ ЗАЛОГ“.
Кийтън стоя пред нея почти пет минути, хипнотизирай като дете, което гледа изложба на електрически влакчета, а после бавно мина под зелената тента да види дали магазинът работи в събота. На вратата наистина имаше табелка, но на нея се четеше една-единствена дума. И тя естествено бе
Кийтън се вгледа недоумяващо и също като Брайън Раск преди него реши, че има някаква грешка. Магазините на Мейн Стрийт в Касъл Рок не отваряха в седем сутринта, особено в събота. И все пак той реши да опита. Хвана дръжката и тя плавно се завъртя в ръката му.
Когато отвори вратата, над главата му иззвъня малко сребърно звънче.
4
— Това не е просто игра — каза Лийлънд Гонт пет минути по-късно. — Останали сте с погрешно впечатление.
Кийтън вече седеше във високия плюшен фотьойл, в който през изминалата седмица бяха седели Нети Коб, Синди Роуз Мартин, Еди Уорбъртън, Еверет Франкъл, Майра Ивънс и още много други негови съграждани, и пиеше хубав ямайски чай. Гонт, който изглеждаше учудващо приятен за чужденец, бе настоял да го почерпи, а сега се навеждаше зад витрината и внимателно изваждаше кутията. Беше облечен във виненочервен смокинг, излъчваше невероятна чистота, а на главата му всеки косъм си беше на мястото. Беше му обяснил, че има навика да отваря по никое време, защото страдал от безсъние.
— Още от младини — бе казал той с нотка на съжаление, — а това бе преди много, много години.
На Кийтън човекът му изглеждаше свеж като печурка, като се изключат очите, които бяха толкова кръвясали, сякаш цветът им беше червен.
Гонт донесе кутията и я сложи на малка масичка до Кийтън.
— Всъщност кутията ми грабна окото — каза той. — Страшно ми прилича на хиподрума в Люистън. Ходя там от време на време.
— Обичате да играете, нали? — попита Гонт с усмивка.
Съветникът понечи да каже, че никога не залага, но размисли. Усмивката срещу него не беше просто приятелска, тя бе съзаклятническа и той изведнъж разбра, че срещу него стои брат по съдба. В началото, когато двамата се ръкуваха, внезапно изпита силно отвращение. Дори за миг си помисли, че стои пред своя Главен Преследвач. А това само още веднъж доказваше колко трудно успява да лавира между проблемите си.
— Играта не ми е чужда — каза Кийтън.
— И на мен за съжаление — отвърна Гонт. Зачервените му очи излъчваха пълно разбиране… или поне на него така му се стори. — Играл съм на почти всички хиподруми от Атлантика до Пасифика и съм абсолютно сигурен, че този на капака е „Лонгейкър Парк“ в Сан Диего. По-скоро беше, сега там е строителна зона.
— А-ха — кимна Кийтън.
— Но нека ти покажа това. Мисля, че ще ти хареса.
Той махна капака на кутията и внимателно извади метален хиподрум, разположен върху платформа, дълга един и широка половин метър. Приличаше на играчките, които бе имал като дете, онези евтините, произведени в Япония след войната: Пистата му представляваше умалено копие на двукилометровото трасе. На нея бяха разположени осем малки улея, а в тях, зад старт-линията, стояха осем оловни коня. Всичките бяха поставени на крехки оловни стойки, които стърчаха от основата и придържаха фигурките за коремите.
— О-хоо! — възкликна Кийтън и се усмихна.
За пръв път от седмици насам се усмихваше и това му се стори странно и неуместно.
— Още нищо не си видял, както казват хората — отвърна му собственикът и на свой ред се усмихна. — Тази машинка датира от тридесета или тридесет и пета година, господин Кийтън. Истинска антика е. Но не е просто играчка.
— Не?
— Не. Знаете ли какво е спиритично табло?
— Да. Задаваш въпроси и разни духове от отвъдното ти изписват отговорите по букви.
— Точно така. Та по времето на Депресията запалените по конните състезания вярвали, че „Печелившият залог“ е един вид спиритично табло.
Очите му, усмихнати и ведри, отново срещнаха погледа на Кийтън и той осъзна, че не може да се откъсне от тях, както не бе могъл да се измъкне от хиподрума преди края на състезанията.
— Звучи глупаво, нали?
