— Да — отвърна Кийтън… но изобщо не му се виждаше глупаво. Напротив, изглеждаше му съвсем, съвсем… логично.
Гонт опипа кутията и извади миниатюрно ключе.
— Всеки път печели различен кон. Предполагам, че вътре има някакъв странен механизъм — прост, но безотказен. Вижте сега.
Той пъхна ключето в един отвор отстрани на платформата, върху която стояха конете, и го завъртя. Отвътре се чу тракане и скърцане. Когато ключето спря да се върти, Гонт го извади и попита:
— На кой номер ще заложите?
— На пети — отвърна Кийтън и се наведе напред да вижда по-добре.
Сърцето му започна да набира скорост. Чувстваше се глупаво, съзнаваше, че това е още едно доказателство за пълното му вманиачаване, но цялото онова въодушевление, което бе изпитвал толкова пъти на хиподрума, отново го завладя.
— Чудесно, аз избирам номер шест. Ще заложим ли по нещо, колкото да стане по-интересно?
— Разбира се! Колко?
— О, не пари — отвърна търговецът. — Аз много отдавна престанах да играя на пари, господин Кийтън. Те са най-безинтересният залог, който човек може да направи. Какво ще кажете да се обзаложим така — ако спечели вашият кон, аз ще ви направя услуга по ваш избор. Ако спечели моят, ще трябва вие да ми услужите.
— А ако спечели някой друг, залозите отпадат.
— Точно така. Готов ли сте?
— Да — отвърна Кийтън и напрегнато се надвеси над малкия хиподрум с ръце здраво стиснати между едрите му бедра.
От едната страна на улеите до стартовата линия стърчеше малка ръчка.
— И… старт! — каза тихо Гонт и я натисна.
Зъбчатите колела и лостовете под пистата заскърцаха.
Конете се отделиха от стартовата линия, плъзгайки се по определения им курс, и тръгнаха напред, отначало бавно, клатушкайки се в улеите, но когато стигнаха до първия завой, скоростта им се увеличи.
Номер две поведе, следван от номер седем, а останалите се движеха отзад в група.
— Хайде, пети! — извика леко Кийтън. — Давай!
Сякаш чул призивите, малкият оловен жребец се отдели от групата и на средата на пътя застигна номер седем. Шестият кон — онзи, който Гонт бе избрал, също започна да набира скорост.
„Печелившият залог“ тракаше и вибрираше на малката масичка. Лицето на съветника грееше над него като пълна, ясна луна. Капка пот се търкулна и падна върху миниатюрния жокей, който яздеше номер трети — ако бяха от плът и кръв и той, и жребецът му щяха да са плувнали в пот.
На третата обиколка номер седем изведнъж се втурна напред и догони двойката, но конят на Кийтън не се даваше лесно, а шестицата на Гонт беше по петите му. Четиримата водачи взеха завоя почти едновременно, вибрирайки бясно в улеите си.
—
—
Изведнъж номер пет се спусна напред и… поведе. Шестицата на търговеца се втурна да го надмине отстрани, но миг по-късно конят на Кийтън прекоси финиша като победител.
Механизмът вече изнемогваше, но повечето коне успяха да стигнат отново до стартовата линия, преди пружината да се развие докрай. Гонт помогна с пръст на изоставащите да се наредят за поредното състезание.
— Страхотно! — възкликна съветникът и изтри брадата си. Чувстваше се напълно изтощен… но и по- щастлив от когато и да било през последните месеци. — Беше невероятно!
— Наистина — съгласи се Гонт.
— Едно време са знаели как да изпипват нещата, а?
— Вярно — съгласи се отново Гонт и се усмихна. — По всичко личи, че ви дължа услуга, господин Кийтън.
— О, забравете… Беше ми толкова приятно.
— Не, моля ви. Един джентълмен трябва винаги да плаща дълговете си. Просто ми кажете два-три, преди да определите правилата, както се казва.
Това го върна в действителността с гръм и трясък.
Пред очите му пробягаха заклеймяващи вестникарски заглавия.
— Искате ли да разберете как сериозните играчи от тридесетте са използвали тази машинка? — попита кротко търговецът.
— Разбира се — отвърна Кийтън, но не даваше и пет пари… докато не вдигна очи.
А после погледът на Гонт отново го прикова, омая го и мисълта да използва детската игра, за да узнае бъдещите победители, отново му се видя разумна и примамлива.
— Е, добре — подхвана Гонт. — Взимали вестник или програмата на състезанията и проигравали всяко едно от тях на този хиподрум. Давали на всеки кон име от онези във вестника — докосвали един по един оловните кончета и казвали името — а после навивали машинката и тя тръгвала. Проигравали всички състезания за деня — осем, десет, понякога дванадесет — след което отивали на хиподрума и залагали на онези коне, които са били победители в играта.
— И получавало ли се е?
Гласът му сякаш идваше от друг свят. Чужд и много далечен. Той сякаш плуваше в очите на Лийлънд Гонт. Плуваше в червена пяна. Усещането беше странно, но доста приятно.
— Сигурно — отвърна той. — Може да е просто някакъв глупав предразсъдък, но… бихте могли да си купите играта и да опитате сам.
— Да — отвърна разсеяно Кийтън.
— Вие отчаяно се нуждаете от печеливш залог, нали, Данфърд?
— Трябва ми не един, а цяла поредица. Колко искате за играта?
Лийлънд Гонт се засмя.
— А-а, не! Няма да се разберем така. Аз вече съм ви длъжник, затова отворете портфейла си и ми дайте първата банкнота, която ви попадне. Сигурен съм, че няма да сбъркате в избора си.
И така Кийтън отвори портфейла си и извади отвътре една банкнота, без да откъсва очи от лицето на Гонт. Банкнотата естествено беше с лика на Томас Джеферсън — същата като онази, което му донесе всичките беди.
5
Гонт я пое и тя изчезна в ръцете му като в цилиндъра на фокусник.
— Само още нещо… — каза той.
Гонт се наведе и погледна изпитателно към Кийтън, докосна коляното му и каза:
— Господин Кийтън, знаете ли за… Тях?
Дъхът му секна, както спира дъхът на човек, попаднал в папите на тежък кошмар.
— Да — прошепна. — Господи, да.
— Този град е пълен с Тях — продължи мъжът със същия тих, съзаклятнически глас. — Те са навсякъде, като зараза. Работя по-малко от седмица и вече съм го разбрал. Дори мисля, че Те вече ме преследват. Всъщност почти съм сигурен. Може би ще имам нужда от вашата помощ.
— Да! — отвърна Кийтън вече по-уверено. — За Бога, имате я!
— Но вие току-що се запознахте с мен и не ми дължите нищо…
Кийтън, който вече чувстваше Гонт по-близък от всичките приятели, които бе имал през последните
