Неизживени спомени

искаш! Само ме остави на мира!

Тя постоя притеснено до вратата, повъртя се, помисли очука отново, но се отказа. Вече съвсем не беше сигурна, че иска да разбере какво прави Данфърд в кабинета си. Дори се съмняваше, че иска той да отвори вратата.

Затова нахлузи обувките си, метна дебелото си есенно палто — навън бе слънчево, но студено — и излезе да изкара колата. После се спусна до областната фурна в края на Мейн Стрийт и купи половин дузина понички — с мед за себе си и с шоколад и кокос за Данфърд. Надяваше се това да подобри настроението му — парченце шоколад винаги подобряваше нейното.

На връщане към дома случайно погледна към витрината на „Неизживени спомени“. Онова, което видя там, я накара да натисне и с двата крака педала на спирачката. Ако имаше някой след нея, той със сигурност нямаш да може да избегне удара.

Там, на витрината, стоеше най-прекрасната кукла, която Миртъл бе виждала през живота си.

Щората на вратата бе вдигната естествено и на табелката пишеше:

ОТВОРЕНО.

Естествено.

11

Поли Чалмърс прекара съботния следобед по изключително необичаен за нея начин — в безделие. Седеше до прозореца в люлеещия се стол и наблюдаваше случайните минувачи по улицата. Алън й се бе обадил, преди да излезе да патрулира, беше й казал, че се е разминал с Лийлънд Гонт, и я бе попитал дали е добре и дали се нуждае от нещо. Тя му отвърна, че е добре и че нищо, ама нищо не и трябва.

И двете й твърдения бяха абсолютна лъжа — изобщо не се чувстваше добре и имаше нужда от една камара неща. На първо място — от лек за артрит.

Не, Поли — онова, от което се нуждаеш е малко кураж. Просто толкова, колкото да отидеш при мъжа, когото обичаш, и да му кажеш: „Алън, спестих ти част от истината за времето, в което отсъствах от Касъл Рок, и напълно излъгах за онова, което се е случило със сина ми. Сега те моля за прошка и искам да ти разкажа истината.“

Така изглежда лесно. Трудното идва, когато трябва да погледнеш в очите мъжа, когото обичаш. Когато трябва да намериш ключ, който да отвори сърцето ти, без да го разкъса на кървави, болезнени късове.

Болка и лъжи, лъжи и болка — две състояния, около които животът й открай време се въртеше.

Как си днес. Поли?

Добре, Ал, благодаря ти.

А всъщност изпитваше ужас. Не че ръцете я боляха толкова много — напротив, почти й се искаше болката да е по-силна. Просто защото дори нечовешката болка бе по-поносима от неизвестността.

Днес, малко след обяд, Поли бе усетила в ръцете си едва доловима гореща тръпка, почти вибрация. Тя образуваше парещи кръгове около ставите и в основата на палците й, акумулираше се под ноктите й в малки извивки, грозни като безизразни усмивки. Бе се чувствала така и преди и отлично знаеше какво означават тези тръпки. Щеше да я сполети онова, което леля й Бети, страдаща от същия артрит, наричаше лоша поличба.

„Когато ръцете ми започнат да тръпнат като наелектризирани, знам, че е време да пускам кепенците“ — бе казала Бети и сега Поли отчаяно се мъчеше да последва съвета й.

Навън две момчета тичаха по средата на улицата и си подаваха пасове. Едното от тях подхвана топката с глава, но тя отскочи встрани и падна в нейния двор. Момчето хукна да я гони, видя Поли на прозореца и й помаха с ръка. Тя понечи да отвърне на поздрава му и болката за миг лизна ръката й като огнен език. После отмина внезапно, както бе и дошла, и след нея остана пак онази гореща тръпка.

Истинската болка щеше да дойде с времето си и Поли нямаше да бъде в състояние да промени нищо. Виж, с лъжите, които бе казала на Алън за Келтън бе съвсем друго.

„Не че истината е толкова непоносима, шокираща или грозна — мислеше си тя. — Не че Алън не знае, че съм го излъгала. Напротив, сигурен е, разбрах го по очите му. Тогава защо ти е толкова трудно, Поли? Защо?“

Отчасти заради артрита, отчасти заради лекарствата, на които все по-често се осланяше — те замъгляваха мислите й притъпяваха рационализма й, правеха най-изчистените и прави ъгли да изглеждат неестествено разкривени. Другата пречка бе болката на самия Алън… и откровеността, с която той я сподели. Разкри се пред Поли спокойно и без никакво колебание.

Чувствата му в навечерието на нелепия инцидент, който отне живота на Ани и Тод, бяха объркани и противни, примесени с цяла палитра отрицателни емоции, но той все пак не се поколеба да ги сподели. Направи го, защото искаше да разбере повече за душевното състояние на Ани… но и защото да играе с открити карти, бе част от неговата природа.

Поли се страхуваше как би се почувствал да разбере, че тя не винаги е в състояние да играе открито и че сърцето й, също като ръцете, е попарено от ранна скреж.

„Трябва да му кажа — рано или късно ще го направя. Но от това не ми става по-леко, нито пък обяснява защо изобщо го излъгах. В края на краищата не съм убила сина си…“

Тя въздъхна, почти простена и се намести в стола си. Огледа се за момчетата, които играеха футбол, но те си бяха отишли. Поли се отпусна назад и затвори очи.

12

Не беше първото момиче, което забременява след невинна среща по вечерно време, нито пък последното, което се скарва с родители и близки вследствие на случилото се. Всички искаха от нея да се омъжи за Пол „Дюк“ Шийън — онзи, от когото бе забременяла. Тя заяви, че няма да го направи, дори Дюк да е единственият мъж на земята. Това бе самата истина, но онова, което от гордост не можеше да сподели с родителите си, бе, че той също не искаше да се ожени за нея — най-близкият му приятел й бе казал, че панически се подготвя да влезе във флота, щом навърши осемнадесет… тоест след по-малко от шест месеца.

— Да видим дали съм те разбрал правилно — каза Нютън Чалмърс и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и дъщеря си. — За чукане беше добър, а за съпруг — не. Така ли?

Поли понечи да избяга от къщата, но майка й я спря.

— След като не иска да се омъжи за момчето — каза Лорейн Чалмърс със спокойния си, разумен глас, който години наред бе изкарвал Поли извън нерви, — тогава ще се наложи да я пратим при леля й Сара в Минесота. Ще останеш в Сейнт Клауд, докато се роди детето, а после ще го остави за осиновяване.

— Знам защо искате да ме отпратите — каза тя. — Заради леля Евелин. Страх ви е, че ако тя разбере за детето, ще ви отпише от завещанието си. Всичко опира до парите, нали? А за мен изобщо не ви е грижа. Пет пари не давате за м…

Зад спокойния и разумен глас на Лорейн Чалмърс винаги се бе спотайвал суров нрав. Тя зашлеви дъщеря си през лицето и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и нея.

И много-много отдавна, през юли 1970, Поли избяга от къщи.

Спря се чак в Денвър, където започна работа и зачака детето. Роди го в една благотворителна клиника, която пациентите наричаха „Нийдъл Парк“, с твърдото намерение веднага да го остави за осиновяване. Но нещо — може би допирът с него, когато акушерката го положи в ръцете и след раждането — я накара да промени решението си.

Кръсти момченцето Келтън, на дядо си по бащина линия. Мисълта, че си взима детето, малко я плашеше, защото бе свикнала да се възприема като практично и разумно момиче, а нищо от онова, което й се бе случило през последната година, не прилягаше към това определение. Първо практичното и разумно момиче бе забременяло без брак по време, когато практичните и разумни момичета просто не правеха такива неща. След това бе избягало от къщи и бе родило детето си в един съвсем непознат град. А като капак на всичко, същото онова практично и разумно момиче бе решило да задържи детето си и да го отведе