със себе си в едно бъдеще, което не само не виждаше, но дори не можеше да си представи.
Поне не взимаше детето си от инат или за да прави напук на някого. Просто се оказа завладяна от обич — най-простото, най-силното и най-всеопрощаващото от всички чувства.
Продължи живота си. Не — двамата продължиха живота си. Тя върши известно време каква ли не черна работа, докато накрая двамата се озоваха в Сан Франциско — градът, който вероятно от самото начало е бил нейна цел. В лятото на 1971 той бе нещо като Мека на хипитата. Хълмовете му даваха убежище на всевъзможни чудаци и групари.
Според песента на Скот Макензи, която бе популярна по онова време, лятото в Сан Франциско бе създадено за любов. Поли Чалмърс, която дори човек с богато въображение не би определил като хипи, някак си се бе разминала с любовта. Сградата, която тя и Келтън обитаваха, гъмжеше от изпотрошени пощенски кутии и битници, които носеха знака на мира по вратовете си, но до един държаха автоматични ножове в мърлявите си мотористки ботуши. Най-честите посетители в квартала бяха призовчици, съдия- изпълнители или ченгета. Много ченгета — никой не ги обиждаше направо в лицето — те също бяха пропуснали любовта и бяха бесни от това.
Поли подаде молба за социална помощ и установи, че не е живяла достатъчно дълго в Калифорния, за да я получи. Днес положението може би е друго, но през 1971 в Сан Франциско животът на млада самотна майка бе така труден, както и където и да било другаде. Тя подаде документи за помощи към Службата за подпомагане на деца в затруднено положение и зачака с надеждата, че нещо ще се получи. Келтън не пропускаше нито едно хранене, но тя самата живееше в лишения — една кльощава млада жена, често гладна и винаги уплашена, жена, която днешните й приятели едва ли биха познали. Спомените й от тези първи години на Западния бряг, спомени, захвърлени в дълбините на съзнанието й като стари дрехи в прашасал таван, бяха изкривени и гротескни сенки от един кошмар.
А не се ли криеше именно в това причината да премълчи пред Алън истината за всичките тези години? Дали пък просто не я беше страх да ги извади на повърхността? Не беше единствената, преживяла кошмарните последствия на собствения си излишен инат и криворазбрана гордост и на унищожителното лицемерие на едно общество, което с еднакъв ентусиазъм възхвалява триумфа на свободната любов и заклеймява жените, родили без брак. Не беше единствената, но с нея бе и Келтън. Той бе нейния заложник в битката със съдбата, срещу която тя бе тръгнала в отчаян кръстоносен поход.
Най-странното бе, че положението й постепенно се подобряваше. През пролетта на 1972 най-после успя да получи социална помощ. Според обещанията първият чек трябваше да пристигне следващия месец, а когато това станеше, двамата с Келтън щяха да се преместят в по-добро жилище.
И тогава стана пожарът.
Новината дойде в ресторанта, където Поли работеше. По-късно в кошмарите й този момент се бе връщал винаги по един и същи начин — Норвил, готвачът, който непрекъснато се опитваше да я вкара в леглото си, се обръща към нея, подава й телефонната слушалка и казва:
Да, искаха да говорят с нея, защото бяха извадили телата на млада жена и малко дете от горящия трети етаж на жилището й. Обгорени до неузнаваемост. Полицията знаеше кое е детето, ако Поли не беше на работа, щяха да знаят и коя е жената.
В продължение на три месеца след смъртта на Келтън тя не спираше да работи. Самотата бе страшна, влудяваща, толкова дълбока и пълна, че дори нечовешката мъка не можеше да вземе връх над нея. Накрая събра сили и написа писмо на родителите си. Каза им само, че е родила момче и то вече не е при нея. За нищо на света не бе в състояние да каже повече. Нямаше намерение да се връща вкъщи — поне не осъзнато намерение — но чувстваше, че ако не възстанови част от старите си връзки, най-същественото, най-съкровеното вътре в нея ще започне бавно да загива, както изсъхва вековно дърво, останало дълго без дъжд.
Майка й отговори веднага на пощенската кутия, която Поли бе дала като адрес. Молеше я да се върне в Касъл Рок. Да се върне у дома. Беше приложила и чек за седемстотин долара.
В комуналното жилище, в което се бе преместила след смъртта на Келтън, беше много топло и тя заряза събирането на багажа и отиде за чаша студена вода. Докато я пиеше, осъзна, че се готви да замине за дома, без изобщо да се замисли, просто защото майка й бе поискала. А това със сигурност беше грешка. Животът й се бе объркал именно поради подобна необмисленост, а не заради малката пишка на Дюк Шийнън.
И тя седна на тясното си легло на самотник и внимателно обмисли всичко. Мисли дълго и задълбочено. Накрая анулира чека и написа писмо на майка си. То беше кратко, по-малко от една страница, но й отне почти четири часа. Тя написа:
И те си говориха така близо шест месеца, докато един ден през януари 1973 господин и госпожа Чалмърс не се появиха на вратата с куфари в ръка. Заявиха, че са регистрирали в хотел „Марк Хопкинс“ и няма да си тръгнат за Касъл Рок без нея.
Поли обмисли предложението, раздирана от всевъзможни чувства — яд от това, че родителите й могат да бъдат толкова авторитарни, гротескно въодушевление от тази мила и толкова наивна авторитарност и ужас, че въпросите, които тя така старателно бе отбягвала в писмата си, сега ще бъдат поставени ребром.
Обеща им да излезе на вечеря с тях, но нищо повече — другото щеше да почака. Баща й каза, че са платили стаята само за една нощ.
„Ще удължиш резервацията, тогава“ — отвърна му Поли. Искаше й се да поговори с тях колкото се може повече, преди да вземе окончателно решение. Това бе втори тур на теста, на който ги бе подлагала в писмата си. Но тази първа нощ се оказа единствена за тях. Тя бе и последната, в която Поли видя баща си жив и здрав, а почти през цялото време бе изпитвала към него само неистов гняв.
Старите спорове, така лесни за избягване в писмата, започнаха с нова сила още преди тримата да изпият аперитива си. Отначало изстрелите бяха пробни, но с всяка следваща глътка, която баща й изпиваше, постепенно се превърнаха в истинска канонада. Искрата бе запалена, когато той каза, че Поли е получила своя урок и вече е време томахавката на войната да бъде заровена. Госпожа Чалмърс наля масло в огъня с онзи неин спокоен и разумен глас. Къде е бебето, скъпа? Можеш поне това да ни кажеш. Оставила си го при Сестрите, предполагам.
Поли отдавна познаваше тези гласове и онова, което те искаха да кажат. Гласът на баща й изразяваше желанието му отново да установи контрол. На всяка цена. Гласът на майка й демонстрираше обич и загриженост по единствения възможен за нея начин — чрез извличане на информация. Тези гласове, така познати, обичани и ненавиждани, разпалиха в нея онзи стар и необуздан гняв.
Тримата напуснаха ресторанта по средата на основното ястие, а на следващия ден господин и госпожа Чалмърс излетяха за Мейн сами.
След тримесечна пауза кореспонденцията, макар и колеблива, започна отново. Госпожа Чалмърс писа първа, извинявайки се за ужасната вечер. Молбите за връщане у дома бяха престанали. Това изненада Поли… и я изпълни с необяснима, но силна тревога. Имаше чувството, че майка в края на краищата се е отказала от нея. При дадените обстоятелства подобни чувства бяха нелепи и егоистични, но този факт едва ли можеше да ги промени.
Поли отговори със същия помирителен тон. Това й се удаваше къде-къде по-лесно сега, когато се бе записала в бизнес курсове и окончателно бе отложила завръщането си в Мейн по обективни причини. А после, в края на 1975, дойде телеграмата — кратка и брутална: БАЩА ТИ УМИРА ОТ РАК. МОЛЯ ТЕ, ЕЛА СИ.
