Неизживени спомени

С ОБИЧ, МАМА.

Когато Поли пристигна в болницата в Бриджтън, той все още бе жив. Главата й се въртеше от старите спомени, които познатите места бяха извикали в съзнанието й. На всеки завой по пътя от летището в Портланд, през хълмовете и равнините на западен Мейн все едно и също изникваше в мислите й: „Когато за последен път видях тези места, бях още дете!“

Нютън Чалмърс лежеше сам в стая и лавираше между живота и смъртта с тръбички в носа и апарати, вкупчени в хищен полукръг около него. Почина три дни по-късно. Бе имала намерение веднага да замине за Калифорния — където вече почти се чувстваше като в свой дом — но четири дни след погребението на баща й майка й получи тежък сърдечен удар и осакатя.

Поли се премести в Касъл Рок и в продължение на три месеца и половина се грижи за парализираната си майка сънувайки всяка нощ готвача Норвил. Всяка нощ той отново и отново се обръщаше към нея, подаваше й телефона с дясната си ръка, онази, на която бе татуиран орел и думите: СМЪРТ ПРЕДИ БЕЗЧЕСТИЕ, и казваше: „Искат да говорят с теб, Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“

Скоро майка й отново бе на крака и вече говореше как ще продаде къщата и ще се премести в Калифорния при Поли (нещо, което никога нямаше да направи, но тя не искаше да я лишава от мечтите й — беше вече зряла и малко по-толерантна). Именно тогава дойде вторият удар. И така в един мрачен следобед през март 1976 Поли се озова в гробището „Хоумланд“ заедно с леля си Евелин пред един ковчег, който стоеше на платформа до пресния гроб на баща й.

Тялото му цяла зима бе лежало в земята на Хоумланд в очакване пръстта да се слегне и да го поеме. И по някакво гротескно съвпадение, каквото никой почтен писател не би посмял да си измисли, земята погълна тленните останки на съпруга един-едничък ден преди смъртта на съпругата. Все още не бяха наредили чимовете върху последното убежище на Нютън Чалмърс, пръстта бе още рохка и гробът изглеждаше неприлично гол. Погледът на Поли непрекъснато се местеше от ковчега на майка й към гроба на баща й.

"Сякаш само бе чакала да бъде погребан както трябва" — помисли си тя.

Когато приключи службата, леля Еви я извика настрана. Единственият жив роднина на Поли стоеше до семейната гробница на Хей и Пийбоди — слаба и длъгнеста старица, облечена в черно мъжко палто и неуместно весели червени галоши, пъхнала цигара в ъгъла на устните си. Тя драсна с палец по барабана на дървена запалка, запали цигарата си, дръпна дълбоко и бързо изстреля дима в студения зимен въздух. Бастунът й, проста букова пръчка (щяха да минат три години, докато я наградят с истински бастун от бамбук като най-възрастен жител на града), стоеше побит между краката й.

Сега, седейки в люлеещ се стол от бамбук, които старата дама без съмнение би одобрила. Поли пресметна, че през онази пролет леля Еви трябва да е била на осемдесет и осем години (И още пушеше като комин!), макар да не бе изглеждала по-различно от времето, когато Поли бе малко момиче, което се надяваше да получи бонбон от явно бездънния джоб на старата леля.

Много неща се бяха променили, откакто бе заминала от Касъл Рок, но леля Еви не бе сред тях.

— Това е — каза тя с дрезгавия си, цигарен глас. — Отидоха си, Поли. И двамата.

Поли избухна в сълзи. В първия момент й мина през ум, че лелята ще се опита да я утеши и тялото й вече потръпваше от докосването на старицата. За Бога, не искаше никой да я утешава!

Нямаше място за притеснения. Евелин Чалмърс изобщо не смяташе за необходимо да се утешават страдащите, може би дори самата идея за утеха й се виждаше илюзорна. Както и да е, тя стоеше забола бастуна между червените си галоши, пушеше и я чакаше да овладее сълзите си.

Когато това стана, леля Еви попита:

— Детето — онова, за което се вдигна цялата пушилка — е мъртво, нали?

Макар ревниво да бе пазила тази тайна от всеки, Поли се улови, че кима.

— Казваше се Келтън.

— Чудесно име. — Дръпна от цигарата и бавно изпусна дима, за да го поеме отново с носа — „двойно пушене“, както го наричаше Лорейн Чалмърс. — Разбрах го още щом дойде да ме видиш, когато се върна. Видях го в очите ти.

— Стана пожар — каза Поли и я погледна. Имаше кърпичка, но тя така бе прогизнала, че я прибра в джоба си и затърка очи с юмруци като малко момиченце, което е паднало от колелото и си е ударило коляното. — Сигурно момичето, което бях наела да го гледа, е подпалило нещо.

— Сигурно — отвърна леля Еви. — Но искаш ли да ти кажа една тайна, Триша.

Поли кимна и едва доловимо се усмихна. Истинското й име беше Патриша, но всички й викаха Поли. Всички, освен леля Еви.

— Малкият Келтън е мъртъв… но ти не си. — Старата жена хвърли цигарата си встрани и я побутна с костеливия си пръст. — Ти не си. И какво смяташ да правиш.

Тя се замисли.

— Връщам се в Калифорния — каза накрая. — Само това знам.

— Това е добре за начало, но не е достатъчно. — И тогава леля Еви каза нещо, което самата Поли щеше да каже години по-късно, докато вечеряше с Алън Пангборн в „Брезите“: — Ти нямаш вина, Триша. Успяла ли си да се пребориш с това?

— Аз… Не знам.

— Значи не си. Докато не го приемеш, каквото и да правиш, където и да отидеш, ще е все тая. Няма да има шанс.

— Какъв шанс?

— Твоят шанс. Шансът да изживееш собствения си живот. Точно сега приличаш на човек, който вижда духове. Някои хора не вярват в духовете, не и аз. Знаеш ли какво представляват те, Триша?

Поли бавно поклати глава.

— Хора, които не могат да превъзмогнат миналото си. Ето това са духове. А не те — отвърна леля Еви и махна с ръка към ковчега и пресния гроб. — Мъртвите са си мъртви. Заравяме ги и там остават.

— Имам чувството…

— Знам. Чувстваш. Но не и те. Майка ти и племенникът ми не чувстват вече нищо. Нито пък малкият, който е загинал, докато си била на работа. Разбираш ли ме?

Да, разбираше я. Макар и трудно.

— Права си дето не искаш да стоиш тука, Поли — поне засега си права. Върни се там, откъдето идваш, или иди на друго място — в Солт Лейк, в Хонолулу, в Багдад, където ти хрумне. Това няма значение, защото рано или късно пак се върнеш тук. Сигурна съм, защото това място ти принадлежи, както и ти на него. Това е изписано във всяка извивка на лицето ти, в начина, по който ходиш, по който говориш, дори в начина, по който свиваш очи, когато виждаш някого за пръв път. Касъл Рок е създаден за теб и ти — за него. Затова няма за къде да бързаш. Пътят е пред теб, както е казала Библията. Но тръгни по него жива, Триша. Не бъди дух. А ако не успееш, по-добре не се връщай.

Старата жена се огледа вдървено наоколо и главата й се заклати над бастуна.

— В тоя проклет град вече има достатъчно духове.

— Ще се постарая, лельо Еви.

— Да, знам, че ще го направиш. Старанието е част от теб — каза леля Еви и се вгледа внимателно в нея. — Ти беше прекрасно дете, Триша, макар никога да не си била дете с късмет. Но какво да се прави, късметът е за глупаците. Само на него могат да разчитат, горките. Сега виждам, че още си прекрасна, а това е най-важното. Мисля, че ще успееш. — А после рязко, почти грубо: — Обичам те, Триша Чалмърс. Винаги съм те обичала.

— Аз също, лельо Еви.

И после внимателно и нежно, както само млади и стари могат да изразят привързаността си един към друг, двете се прегърнаха. Поли усети стария парфюм на леля Еви — полъх на теменуги — и отново се разплака.

Когато вдигна глава, леля Еви бръкна в джоба на палтото си. Поли я гледаше удивена, очаквайки старата жена да извади кърпичка и за пръв път от толкова години да заплаче, но тя не го направи.