Неизживени спомени

— Да, наистина — каза тя.

Райдър удари с опашка по пода, сякаш искаше да й каже: „Само така.“

— Направила съм чудесна лазаня за Поли и ще отида да й я занеса. Лампионът ми е заключен — този път съм сигурна и няма да се връщам по сто пъти да го проверявам. Няма да позволя на оная лудата полякиня да ме държи като затворник в собствената ми къща. Ако я срещна на улицата, ще й дам да се разбере! Предупредила съм я!

Трябваше да излезе. Крайно време беше. Не бе напускала къщата от два дни и бе започнала да осъзнава, че колкото повече го отлага, толкова по-трудно ще й бъде да го направи. Колкото по-дълго държеше щорите спуснати, толкова по-невъзможно щеше да й бъде да ги вдигне отново. Вече усещаше как позабравеният страх бавно се промъква.

Затова стана рано сутринта — в пет! — и направи чудесна лазаня за Поли, точно както тя я харесваше — с много спанак и гъби. Гъбите бяха от консерва, защото не бе посмяла да излезе на пазар предишната вечер, но и с тях лазанята стана хубава. Сега седеше на плота, покрита с алуминиево фолио, и чакаше някой да я занесе.

Нети взе тавата, прекоси дневната и застана на вратата.

— Бъди добро момче, Райдър. Ще се върна до час. Освен ако Поли не реши да ме почерпи кафе, тогава може и да се позабавя. Но всичко ще бъде наред, не се притеснявай. Не съм сторила нищо на чаршафите на тая луда полякиня, а ако тя ме срещне, ще й дам да се разбере.

Райдър джафна веднъж, колкото да покаже, че е разбрал и й вярва.

Тя отвори вратата и погледна навън. Нищо. Форд Стрийт бе пуста, както само провинциална улица може да бъде в неделя сутрин. В далечината две църковни камбани призоваваха вярващите: едната — баптистите на преподобния Роуз, другата — католиците на отец Бригъм.

Събирайки целия си кураж, Нети излезе под неделното слънце, остави тавата с лазаня на стъпалата и старателно заключи вратата. После се почеса с ключа по ръката, оставяйки тънки червени бразди, наведе се да вземе тавата и си помисли:

„Сега като стигнеш до съседната пряка, а момее би и по-рано, ще започнеш да си мислиш, че не си заключила вратата като хората. Е, заключи я. Остави лазанята и внимателно я заключи. А ако не си сигурна, просто погледни ръката си и си спомни, че се почеса със собствения си ключ, след като го извади от ключалката. Помни това, Нети, и когато съмненията започнат да се прокрадват в мислите ти, ще можеш да се пребориш с тях.“

Самата мисъл за това бе прекрасна, а идеята й да се бележи с ключа, бе направо страхотна. Червеният белег бе нещо реално и за пръв път през последните два дни (и почти безсънни нощи) тя наистина се чувстваше добре. Закрачи по алеята, вдигнала високо глава, стиснала устни до побеляване. Когато стигна до тротоара, спря и се огледа във всички посоки за жълтата кола на лудата полякиня. Беше решила, ако я види, да тръгне право към нея и да каже на собственичката й да я остави на мира. Но от колата нямаше и следа. Единственото превозно средство на улицата бе един стар оранжев камион, в който нямаше жив човек.

Чудесно.

Нети закрачи към дома на Поли Чалмърс, а когато я налегнаха съмненията, бързо си припомни, че кристалният лампион е скрит, че Райдър е на поста си и най-вече, че входната врата е добре заключена. Особено за последното нямаше какво да се притеснява — само трябваше да погледне избледняващите резки по ръката си, за да се увери напълно.

И така Нети вървеше, вирнала глава, а когато стигна до ъгъла, свърна, без дори да погледне назад.

2

Когато хубавелката изчезна от погледа му, Хю Прийст се изправи зад волана на оранжевия камион, който бе подкарал от гробището за автомобили в седем същата сутрин, освободи го от скорост и леко и безшумно го пусна по наклона към дома на Нети Коб.

3

Звънецът изкара Поли от унесеното състояние, което след толкова обезболяващи едва ли можеше да се нарече сън. Тя се изправи в леглото и осъзна, че е по халат. Кога ли го бе облякла? В първия момент не можа да се сети и това сериозно я притесни. После включи. Болката, както се очакваше, бе дошла съвсем по разписание — непоносима и влудяваща. Събуди я в пет. Поли стана да отиде до тоалетната и осъзна, че дори не може да си откъсне парче тоалетна хартия. Изпи едно хапче, наметна халата си и седна до прозореца да го чака да подейства. По едно време задряма и се премести в леглото.

Сега чувстваше ръцете си като керамични фигурки, изпечени до спукване. Болката бе едновременно ледена и пареща и проникваше в плътта й като плетеница от наелектризирани кабели. Тя вдигна ръце — отчайващо безжизнени, сковани ръце, грозни и нечовешки деформирани. А звънецът долу зачурулика отново.

Излезе в коридора, като държеше ръцете си отпред като куче, което моли за кокал, и се провикна:

— Кой е?

Гласът й бе дрезгав, уплътнен от съня. Езикът дращеше в устата й.

— Нети е! Добре ли си, Поли?

Нети! Боже Господи, какво търси тя пред вратата й в неделя на разсъмване?

— Добре съм! — викна отново Поли. — Трябва да облека нещо! Използван ключа си, мила!

Когато ключът затрака в ключалката, тя бързо се скри в стаята си. Погледна часовника на нощното шкафче и разбра, че би следвало отдавна да се е съмнало. Не че имаше намерение да се преоблича — халатът й беше напълно достатъчен за пред Нети. Трябваше да изпие още едно хапче. За пръв път изпитваше такава нужда от лекарства.

Но едва когато понечи да вземе таблетката, осъзна колко зле се чувства всъщност. Болкоуспокояващите стояха в стъклена чинийка на камината. Успя да сложи ръка върху чинийката, но да свие пръсти и да вземе една от таблетките, не бе но силите й. Ставите й бяха като свръзки на отдавна несмазвана машина.

Тя отново се напрегна, напрягайки цялата си воля да накара пръстите си да се свият около някоя от капсулите, ръката й се помръдна едва забележимо… и толкоз. Болката бе непоносима.

— Поли? — обади се притеснено жената отдолу.

Хората в Касъл Рок смятаха Нети за повърхностна, но когато ставаше дума за Поли, тя ставаше направо проницателна. Беше прекарала твърде много време с нея и не се хващаше лесно на номерата й. Освен това я обичаше като сестра.

— Поли, добре ли си наистина?

— Ей сега слизам, мила! — подвикна Поли, стараейки се да звучи ведро.

После се наведе над чинийката и вътрешно се замоли:

„Господи, не й позволявай да се качи горе! Не й позволявай да ме види така!“

Приведена като куче, което пие вода от паничката си, изплези език, мъчейки се да напипа някоя от таблетките. Болка, срам, ужас и най-вече черно, бездънно отчаяние обгърнаха душата й. Тя натисна с език една от таблетките, докато тя се залепи и я придърпа в устата си не като куче, а като мравояд, докопал вкусна плячка.

Когато хапчето се спусна по пресъхналото й гърло, Поли за сетен път си помисли: „Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко!“

4

Хю Прийст вече почти не сънуваше. Напоследък все по-рядко му се случваше да си легне в пълно съзнание. Но снощи му се яви странен сън. Той му каза всичко, което искаше да знае, всичко, което трябваше да направи.

В съня си той седеше на масата в кухнята, пиеше бира и гледаше някаква телевизионна игра, наречена