Неизживени спомени

Да-а-а!

Той насочи тирбушона с бележката към бялото петно на гърдите на Райдър.

— А знаеш ли какво още? Мисля да я задържа!

Ръката, която допреди секунди галеше кученцето, сега го притискаше към пода, а другата ръгаше тирбушона в гърдите му — веднъж, два, три пъти. Бликна топла кръв и оплиска и двете ръце на Хю. Кучето пририта, пририта и се отпусна безжизнено на пода. Никой вече нямаше да чуе строгия му, но безобиден лай.

Мъжът се изправи. Сърцето блъскаше да изскочи от гърдите му. Изведнъж се почувства толкова ужасно от това, което бе сторил, че едва не му прилоша. Луда или не, Нети беше сам-сама на тоя свят, а той бе убил може би единствения й истински приятел.

Обърса окървавените си ръце в ризата. На тъмната вълна петната почти не се забелязваха. Не можеше да откъсне поглед от кучето. Нима наистина го бе направил? Да, наистина. Знаеше го, но му беше трудно да го повярва. Сякаш бе изпаднал в някакъв транс или нещо подобно.

Вътрешният му глас, онзи, който от време на време му говореше за срещите на Анонимните алкохолици, изведнъж се обади.

„Да. И след време може би ще съумееш да го повярваш. Но не се заблуждавай. Не си бил във никакъв транс. Много добре знаеше какво вършиш.

И защо.“

Обзе го паника. Трябваше веднага да се махне оттук. Отстъпи бавно назад и едва не извика, когато се блъсна в затворената врата. Затърси гърбом дръжката, напипа я, отвори вратата и се измъкна от дома на Нети. Озовал се най-после навън, той се огледа трескаво наоколо, сякаш очакваше да види половината град, събран в двора на Нети Коб. На улицата нямаше жив човек. Само едно момченце се изкачваше по стръмното с колелото си. То мина покрай Хю, без дори да го погледне, и след него остана само звънът на църковните камбани. Този път приканваха методистите.

Хю забърза надолу по тротоара. Повтаряше си да не тича, но все пак стигна до камиона почти на бегом. Отвори вратата, пъхна се зад волана и понечи да мушне ключа в стартера. Три или четири пъти проклетият ключ се изплъзваше от разтрепераните му пръсти и накрая му се наложи да хване китката си със свободната ръка, за да го пъхне на мястото му. По челото му изби пот. Беше преживял много утрини след безпаметно пиянство, но никога не се бе чувствал така — сякаш треска изгаряше тялото му.

Камионът запали с рев и изпусна облак син дим. В паниката кракът на Хю се изплъзна от съединителя и тежката машина подскочи и угасна. Хриптейки като обезумял, той отново запали двигателя и свърна зад ъгъла с бясна скорост.

Още преди да стигне до гробището за автомобили и да смени камиона със стария си очукан буик, вече бе забравил за Райдър и за ужасните неща, които бе правил с тирбушона. Други мисли занимаваха съзнанието му. Много по-важни и много по-тревожни. По пътя към къщи изведнъж го обзе почти налудничава увереност, че някой е бил в дома му, докато го е нямало, и че този някой е откраднал лисичата опашка.

Хю натисна газта, профуча по пустите улици и спря на сантиметри от разнебитената си веранда сред облаци прахоляк. Скочи от колата и хукна презглава по стълбите. Нахлу като хала в къщата, изтича до килера, отвори с трясък вратата и застанал на пръсти, започна да опипва най-горния рафт с разтреперани ръце.

Отначало не напипа нищо. Обзе го някаква смесица от гняв и ужас. А после ръката му потъна в меката и пухкава материя, която не беше нито коприна, нито вълна. Изведнъж душата му се изпълни с невероятно спокойствие и удовлетворение. Това чувство бе за него като храната за гладуващите, като съня за уморените… като хинина за трескавите. Стакатото в гърдите му най-после утихна. Той извади лисичата опашка от скривалището й, седна на масата в кухнята, положи опашката на месестите си бедра и започна да я гали с две ръце. Седя така повече от три часа.

7

Момчето, което Хю видя, но не можа да разпознае, онова с колелото, бе Брайън Раск. Той също бе имал своя странен сън предишната нощ, вследствие на което бързаше по свои си задачи.

В съня му седмият мач от Световната серия тъкмо започваше — онази Световна серия от времето на Елвис, с нейното неизменно дерби „Доджърс“ срещу „Янкийс“. Санди Коуфакс загряваше встрани от игрището и говореше с Брайън Раск. Казваше му какво трябва да направи. Обясняваше му всяка стъпка, всяко действие и Брайън прекрасно разбираше за какво става дума.

Проблемът бе, че момчето просто не искаше да прави повече номера.

Беше му ужасно трудно да спори с бейзболна звезда като Санди Коуфакс, но все пак се опитваше.

— Не ме разбирате, господин Коуфакс. Трябваше да изиграя един номер на Уилма Джърсик, направих го и толкоз.

— Е? — недоумяваше Санди Коуфакс. — Какво искаш да кажеш?

— Ами такава беше уговорката — осемдесет и седем цента и един трик.

— Сигурен ли си, малкият? За един трик ли се разбрахте? Да си чул нещо като „не повече от един“? Нещо така по-юридическо?

Брайън не можеше да си спомни добре, но мисълта, че са го хванали натясно все по-силно глождеше съзнанието му. Чувстваше се като мишка в капан, заклещен, със сиренце в устата.

— Нека ти кажа нещо, малкия. Сделката…

Той млъкна, пое дълбоко въздух, засили се и запрати топката в ръцете на прихващача отсреща. Когато прахолякът около ръкавицата се разсея, момчето с ужас установи, че познава очите, които го гледаха през маската на прихващача. Това бяха очите на господин Гонт.

Санди Коуфакс посрещна удара на господин Гонт, а после се обърна към Брайън и го погледна със стъклените си кафяви очи.

— Сделката е такава, каквато аз кажа, малкия.

Брайън изведнъж осъзна, че очите на Санди Коуфакс всъщност изобщо не бяха кафяви, а сини. В съня това му се стори напълно естествено — в крайна сметка Санди Коуфакс и господин Гонт бяха едно и също лице.

— Ако…

Коуфакс/Гонт вдигна ядосано ръка.

— Чуй ме, малкият. Ненавиждам тази дума. От всички думи на света, тази е може би най- отвратителната. Знаеш ли какво е „ако“, малкият? Онова, което излиза от задника ти.

Мъжът в демодирания екип на „Бруклин Доджърс“ скри бейзболната топка в ръкавицата си и застана очи в очи с Брайън. Наистина беше Лийлънд Гонт. Момчето се смрази от ужас.

— Разбрахме се да направиш номер на Уилма, Брайън, но никога не съм ти казвал, че ще се свърши само с една-единствена шегичка. Така ти се е сторило, малкият. Вярваш ли ми или искаш да чуеш запис на разговора ни?

— Вярвам ви — отвърна Брайън. Вече почти заекваше. — Вярвам ви, но ако…

— Какво ти казах за тая дума?

Момчето наведе виновно глава и тежко преглътна.

— Има още много хляб да изядеш, докато се научиш да пазариш като хората. Както и всички останали в Касъл Рок. Но нали затова съм тук — да ви обуча в тънкото изкуство на пазарлъците. Имаше навремето един човек, Поп Мерил, който поназнайваше нещо за тоя занаят, но той отдавна не е между живите. — Той се усмихна, разкривайки големите неравни зъби на Лийлънд Гонт на фона на длъгнестото лице на Санди Коуфакс. — А за сделките, Брайън, има много да се учиш.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна го Коуфакс/Гонт и го изгледа сурово изпод козирката на бейзболната шапка. — Господин Гонт си знае работата. Можеш ли да го кажеш, Брайън?

Той преглътна два-три пъти, но от устата му не излезе нито звук. В очите му запариха сълзи.

Огромна, студена длан го сграбчи за рамото.

— Казвай!