Неизживени спомени

— Господин Гонт… — Брайън преглътна отново, за да освободи място за думите. — Господин Гонт си знае работата.

— Точно така, малкия. Което значи, че ще правиш каквото аз ти кажа, защото иначе…

Момчето събра цялата си воля и направи едно последно усилие.

— Ами ако откажа? Ако не се съглася, защото не разбирам… правилата?

Коуфакс/Гонт извади бейзболната топка от ръкавицата си, сви юмрук около нея и от шевовете й се процедиха капчици кръв.

— Ти просто не можеш да откажеш, Брайън — каза спокойно той. — Късно е вече. Това е седмият мач от Световната серия. Всички пилци са в клетките, дошло е време да ги броим. Само се огледай. Хайде, огледай се!

Брайън погледна наоколо и се вцепени — стадионът се пукаше по шевовете от хора… които момчето познаваше до един. Видя майка си и баща си, седнали на треньорската скамейка редом до малкия му брат Шон. На първия ред, с коли и хот-дог в ръцете, се бяха подредили всичките му съученици от часовете по изговор, заедно с мис Ратклиф и тъпия й приятел Лестър Прат. Целият шерифски офис на Касъл Рок седеше на скамейките и пиеше бира от картонени чашки със снимките на участничките в тазгодишния конкурс „Мис Рейнголд“. Съученици, приятели, местни величия, Майра и Чък Ивънс, лелите, чичовците и братовчедите му — всички бяха там.

А когато Коуфакс/Гонт отново запрати окървавената топка към прихващача, Брайън видя, че зад маската този път е лицето на Хю Прийст.

— Ще те прегазя, приятелче — озъби се Хю и върна топката. — Ще те размажа на асфалта.

— Виждаш ли, малкият, вече не става дума само за някаква си снимка — каза му Коуфакс/Гонт. — Разбираш ме, нали? Когато се съгласи да оплескаш с кал чаршафите на Уилма Джърсик, ти сложи началото на нещо. Както шумен турист предизвиква лавина с виковете си. Сега изборът ти е съвсем прост — продължаваш… или се отказваш и си мъртъв.

В съня си Брайън се разплака. Разбираше. Разбираше всичко. Но вече нищо не можеше да промени.

Гонт отново стисна топката. Пръстите му потънаха в плътната й бяла обвивка и по шевовете отново рукна кръв.

— Ако не искаш всички в Касъл Рок да разберат, че ти си бил онзи, който е предизвикал лавината, по- добре прави, каквото ти казвам.

Той вече хлипаше.

— Когато сключваш сделки с мен, малкият — каза Гонт, заемайки позиция за поредното хвърляне, — помни две неща: господин Гонт си знае работата… и сделката не е приключила, докато господин Гонт не каже.

Той запрати топката към прихващача с онази сръчност, която бе направила Санди Коуфакс звезда (или поне такова бе мнението на бащата на Брайън), но при допира с ръкавицата на Хю Прийст топката експлодира. Кръв, коса и парчета плът се разлетяха в ясното есенно небе.

Брайън Раск се събуди и дълго плака.

8

Сега бе тръгнал да изпълни заръката на господин Гонт. Не бе срещнал трудности да се измъкне от къщи — просто каза на майка си, че не иска да ходи на църква, защото го боли стомахът (което всъщност си беше самата истина). Когато родителите му излязоха, той бързо се зае с приготовленията.

Беше му тежко да върти педалите на колелото, но още по-трудно успяваше да го балансира заради кошницата за пикник в малкия багажник. Тя тежеше като олово и когато стигна до дома на Джърсик, Брайън едва дишаше. Този път нямаше колебание, нито пробно звънене на вратата, нито предварително репетирана историйка. В къщата нямаше жив човек. В съня Лийлънд Гонт му бе казал, че семейство Джърсик ще останат дълго след литургията в единадесет, за да обсъждат предстоящата Вечер в казиното, а после ще ходят на гости у приятели. Брайън нямаше основание да не му вярва. Единственото, което искаше, бе да приключи с тази отвратителна работа, колкото е възможно по-бързо. А след това щеше да се прибере вкъщи и да прекара остатъка от деня в леглото.

Той повдигна кошницата за пикник с две ръце и я свали на тревата. Беше зад оградата и никой не можеше да го види. Щеше да вдигне доста шум с онова, което му предстоеше да направи, но Гонт му бе казал да не се притеснява. Повечето от живеещите на Уилоу Стрийт били католици и задължително посещавали литургията в единадесет. Брайън не знаеше дали това е истина или не, но със сигурност знаеше две неща: че господин Гонт си знае работата и че сделката не е приключила, докато господин Гонт не каже.

А сделката бе именно това.

Брайън отвори кошницата. Вътре имаше десетина камъка, увити в листове от ученическата му тетрадка. На всеки лист с големи букви пишеше:

Момчето взе един от камъните, отдалечи се на десетина стъпки от панорамния прозорец на дневната на семейство Джърсик и замахна. Поколеба се за миг, а после, също като Санди Коуфакс в седмия мач от Световната серия, запрати камъка към стъклото. Чу се пронизителен трясък, последван от глухото тупване на камъка върху мекия килим вътре. Звукът на счупено стъкло имаше особен ефект върху Брайън. Страховете му го напуснаха, а отвращението му към тази работа — която и най-развихреното въображение не можеше да определи като безобиден номер — изведнъж се изпари. Звукът на счупено стъкло го възбуждаше… караше го да се чувства както когато си мечтаеше за мис Ратклиф. Но мечтите бяха нещо въображаемо, а това тук… Това тук бе самата действителност.

Изведнъж той си даде сметка, че повече от всякога иска да запази снимката на Санди Коуфакс за себе си. Беше открил още една истина за вещите и странните психологически състояния, които те предизвикват: колкото по-дълго се бориш за нещо, толкова по-силно го желаеш.

Брайън взе още два камъка и се доближи до счупеното стъкло. Погледна вътре и видя камъка, който току-що бе хвърлил. Той лежеше на пода между кухнята и дневната и изглеждаше толкова абсурдно — като гумен ботуш на църковен олтар или пък роза на двигателя на някой трактор. Единият от ластиците, с които бе закрепена бележката, бе изхвръкнал, но другият си беше на мястото. Момчето извърна глава и погледът му попадна на новото „Сони“ на семейство Джърсик.

Той се засили, замахна и камъкът удари телевизора право в десятката. Кинескопът изкънтя на кухо, присветна и върху килима се изсипа дъжд от стъкла. Телевизорът се разклати на стойката си, но не падна.

— Удар номе-е-ер… две! — смутолеви Брайън и се изхили злобно.

После запрати втория камък по някакви керамични съдинки на масата до дивана, но не уцели и удари стената, отронвайки част от мазилката.

Хвана дръжката на кошницата за пикник с две ръце и я завлече от едната страна на къщата. Счупи два прозореца и се премести отзад. Запрати един камък с размерите на самун хляб през горната част на кухненската врата, а после хвърли още няколко през дупката. Един от тях разби на парчета кухненския робот, който стоеше на плота, а другият потроши стъклената врата на микровълновата фурна и се настани вътре.

— Удар номе-е-ер… три! — извика Брайън и така се разсмя, че едва не подмокри гащите си.

Когато въодушевлението му отмина, той завърши обиколката на къщата. Кошницата вече беше по-лека и можеше да я носи с една ръка. С последните три камъка счупи прозорците на мазето, които се подаваха зад есенните цветя на Уилма, и накрая оскуба част от цветовете. Приключил със задачата, той затвори кошницата, върна се при колелото, натовари я отгоре и тръгна към къщи.

Семейство Мизлабурски живееха непосредствено до Джърсик. Когато Брайън излезе от двора на