общинската хазна и да избяга на някое слънчево местенце, с палми, бели плажове и хубави момичета, откъдето екстрадирането е трудно или направо невъзможно.
Можеше да се направи на Христос и да прикани онзи, който се смята за безгрешен, да хвърли първия камък. Това щеше окончателно да им затвори устите. Ако имаше поне един от тях, който да не е бъркал в кацата с държавния мед, Кийтън бе готов да му изяде чорапите. Без сол.
Щяха да му дадат време. Сега, когато бе успял да се отърси от първоначалната паника и да обмисли трезво ситуацията, той бе почти сигурен, че ще го изчакат. В края на краищата и те бяха политици като него. И отлично знаеха, че веднъж приключила с Дан Кийтън, пресата ще си остави достатъчно катран и чернилка и за тях, пазителите на общественото доверие. Бяха наясно с въпросите, които щяха да излязат на бял свят при едно разследване или (не дай Боже!) съдебен процес за злоупотреби. Въпроси като откога — във финансови години, ако обичате, господа — мистър Кийтън върти скромните си далавери? Въпроси като защо Данъчната служба не е надушила от самото начало измамата? Изобщо въпроси, които всеки амбициозен човек би окачествил като смущаващи.
Може би щеше да отърве кожата. Не беше сигурно, но изглеждаше възможно.
Благодарение на господин Лийлънд Гонт.
Господи, как обичаше този човек!
— Данфърд? — попита кротко Миртъл.
— А? — вдигна глава той.
— От години не съм прекарвала толкова прекрасен ден. Просто ми се искаше да ти го кажа. Много се радвам, че ми е толкова хубаво. С теб.
— О! — възкликна той и с ужас установи, че в първия момент не можа да си спомни името на жената, която седеше срещу него. — Ами… и аз се радвам… Мирт.
— Ще ходиш ли на хиподрума тази вечер?
— Не, тази вечер мисля да си остана у дома.
— Чудесно.
Всъщност виждаше й се толкова невероятно, че отново й се наложи да крие сълзите си.
Той се усмихна — не беше онази усмивка, която я бе запленила в началото на връзката им, но беше съвсем искрена.
— Искаш ли десерт, Мирт?
— Ах, ти! — засмя се тя и замахна със салфетката по него.
3
Домът на Кийтън се намираше в обширно имение в Касъл Вю. Разстоянието дотам бе доста голямо и когато стигна до върха на хълма, Нети Коб беше премръзнала и уморена. По пътя се бе разминала с двама- трима минувачи, но никой от тях не й обърна внимание. Вятърът се бе усилил и всички бяха свили глави в яките на палтата си. Една рекламна притурка от неделния „Телеграм“ се понесе по улицата и отлетя в прибуленото небе като някаква странна птица. Тя свърна зад ъгъла и влезе в двора на семейство Кийтън.
Господин Гонт й бе казал, че Бъстър и Кийтън ще отсъстват от къщи, а господин Гонт си знаеше работата. Вратата на гаража бе отворена и от огромния кадилак, който Бъстър караше, нямаше и следа.
Нети се изкачи по стълбите, спря пред входната врата и извади тестето и лепенките от джоба си. Искаше й се да се прибере вкъщи при Райдър и бързаше да си свърши работата колкото е възможно по- скоро. Дори нямаше да плете. Щеше просто да седне пред телевизора с кристалния лампион в скута си и спокойно да изгледа неделния филм. Откъсна първото розово листче и го лепна върху табелката на вратата. После прибра лепенката и листчетата в единия джоб, извади ключа от другия и го пъхна в ключалката. Преди да отвори вратата, тя хвърли бегъл поглед към бележката, която току-що бе залепила.
Премръзнала или не, тя просто не можеше да сдържи усмивката си. Шегата наистина си я биваше, особено като се има предвид как караше Бъстър. Направо бе чудо, че не беше прегазил някого. И все пак не завиждаше на онзи, който бе разписал квитанцията. Съветникът можеше да бъде ужасно отмъстителен и изобщо не носеше майтап.
Тя завъртя ключа. Вратата се отвори без усилие и Нети прекрачи прага.
4
— Още кафе? — попита Кийтън.
— Не, благодаря. Нищо не мога да поема повече — отвърна Миртъл с усмивка.
— Да си вървим тогава. Искам да гледам мача по телевизията. — Той погледна часовника си. — Ако побързаме, може би ще хвана първото полувреме.
Жена му кимна, по-щастлива от всякога. Телевизорът беше в дневната и щом Дан имаше намерение да гледа мача, това означаваше, че няма да прекара следобеда, затворен в кабинета си.
— Да побързаме тогава — каза тя.
— Келнер? Сметката, ако обичате — махна той.
5
Нети вече не бързаше да се прибира. Харесваше й да бъде в къщата на Бъстър и Миртъл.
Първо, защото вътре бе топло и второ, защото това я изпълваше със странно чувство за власт — сякаш гледаше зад кулисите на два човешки живота. Започна с горния етаж. Огледа всички стаи, които съвсем не бяха малко особено като се има предвид, че Бъстър и Миртъл нямаха деца. Отвори чекмеджетата на Миртъл и внимателно разгледа бельото й. Част от нещата бяха скъпи и качествени, но изглеждаха поостарели. Същото важеше и за дрехите в гардероба. Нети продължи към банята, проучи лекарствата в аптечката, влезе в килера, огледа куклите. Хубава къща. Направо прекрасна къща. Жалко, че човекът, който живееше в нея, беше такъв боклук.
Погледна часовника си и си помисли, че е време да разлепи бележките си. Нищо, и това ще стане. Само да разгледа и долния етаж.
6
— Данфърд, не караме ли твърде бързо? — попита притеснено Миртъл, когато мъжът й задмина някакъв камион и засече насрещно движещата се кола.
— Бързам за мача — отвърна Кийтън и сви по Мейпъл Роуд покрай табелата, на която пишеше: КАСЪЛ РОК — 8 МИЛИ.
7
Нети включи телевизора — семейство Кийтън имаха огромен цветен „Панасоник“ — и загледа неделния филм. Ава Гарднър играеше в него, и Грегъри Пек. Той изглеждаше влюбен в Ава, макар че не можеше да се каже със сигурност. Може би пък обичаше другата. Беше станала ядрена война, а Грегъри Пек бе капитан на подводница. Фабулата не я заинтригува особено и тя угаси телевизора. Залепи поредната бележка на екрана й продължи към кухнята. Огледа шкафовете — съдовете бяха прекрасни, но тенджерите и тиганите не бяха нищо особено. После надникна в хладилника и се намуси. Много огризки! Многото огризки бяха явен признак за немарливост в домакинството. Не че Бъстър можеше да разбере. Мъже като него не бяха в състояние да се ориентират в кухнята дори с карта и куче-водач.
Нети отново погледна часовника си и се стресна. Беше изгубила твърде много време в разглеждане на къщата. С шеметна бързина тя започна да къса розовите бележчици и да ги лепи където й попадне — на хладилника, на печката, на телефона, който висеше на стената в кухнята… И колкото по-бързо действаше, толкова по-неспокойна ставаше.
