Джърсик, госпожа Мизлабурски отвори вратата и излезе на площадката. Беше облечена в яркозелен халат, със сигнално червена забрадка на главата и приличаше на коледна картичка.
— Какво става, момче? — попита тя рязко.
— Не знам точно. Мисля, че господин и госпожа Джърсик се карат — отвърна той, без да спира. — Тъкмо бях тръгнал да ги питам дали имат нужда някой да им рине снега през зимата, но като видях каква е работата, реших да дойда друг път.
Госпожа Мизлабурски хвърли бегъл поглед към къщата на Джърсик, но през оградата се виждаше само вторият етаж.
— Ако бях на твое място изобщо нямаше да се връщам — каза тя. — Тази жена ми напомня за ония малки рибки в Южна Америка, които могат да изядат цяла крава.
— Пираните ли?
— Да, точно те.
Брайън продължаваше да върти педалите. Вече се отдалечаваше от жената със зеления халат и червената забрадка. Сърцето му биеше, но нито по-силно, нито по-учестено от обикновено. Част от него беше убедена, че все още сънува. Изобщо не се чувстваше на себе си. Не можеше да си представи, че това е същият онзи Брайън Раск, който получаваше само петици и шестици в училище, който беше член на Ученическия съвет и чието поведение винаги бе „примерно“.
— Тая в най-скоро време ще убие някого! — викна подире му съседката. — Помни ми думата!
— Няма да се учудя! — промърмори запъхтян той.
Наистина прекара остатъка от деня в леглото. При нормални обстоятелства това би притеснило Кора, дори дотолкова, че да заведе Брайън на лекар, но в този ден тя почти не забеляза, че синът й не се чувства добре. Всичко беше заради очилата, които господин Гонт й бе продал — откакто ги имаше, тя просто не можеше да мисли за друго.
Брайън стана към шест часа, петнадесет минути преди баща му да се върне от целодневен риболов с приятели. Взе си „Пепси“ от хладилника и веднага надигна кутията. Чувстваше се по-добре.
Чувстваше се сякаш окончателно е изпълнил своята част от задълженията по сделката с господин Гонт.
Дори му хрумна, че търговецът наистина си знае работата.
9
Без дори да подозира каква неприятна изненада я очаква вкъщи, Нети Коб бодро крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“. Макар че бе неделя, тя почти бе сигурна, че ще намери магазина отворен и не се излъга в очакванията си.
— Госпожо Коб! — възкликна Лийлънд Гонт, като я видя на вратата. — Толкова се радвам да ви видя!
— Аз също, господин Гонт — отвърна тя и наистина беше така.
Той пристъпи напред и й подаде ръка, но Нети се измъкна от ръкостискането. Това бе ужасно невъзпитано, но просто не можеше да се въздържи. Слава Богу, господин Гонт прояви разбиране. Усмихна се, затвори вратата след нея и с бързината на професионален покерджия, обърна табелката на вратата.
— Заповядайте, госпожо Коб! Моля ви, седнете!
— Е, добре… но идвам само за да ви кажа, че Поли… Поли е…
Почувства се някак странно. Не точно зле, но странно. Като замаяна. Седна тромаво в един от плюшените фотьойли, а после, когато очите на господин Гонт се впериха в нейните, сякаш целият свят се побра в тях.
— Поли не се чувства добре, нали? — попита той.
— Да — отвърна Нети с облекчение. — Ръцете й, нали знаете…
— Артрит, знам, животът е тежък, а накрая умираш, Нети. — Очите му продължаваха да растат. — Но няма нужда да й се обаждам… или да я посещавам у дома. Ръцете й са по-добре вече.
— Така ли? — попита отнесено тя.
— Бъди сигурна! Още я болят, което е чудесно, но болката не е такава, че да не може да излезе от къщи, а това е още по-радостно, нали, Нети?
— Да — отвърна немощно, но нямаше и представа с какво се съгласява.
— А на теб — каза Гонт с най-веселия си глас — ти предстои голям ден, Нети.
— Така ли?
Това беше новост за нея — бе имала намерение да прекара следобеда в любимия си фотьойл с плетка в ръка, гледайки телевизия заедно с Райдър.
— Да, изключителен ден. Защо не си починеш малко тук, докато донеса нещо. Искаш ли?
— Да…
— Добре. А защо не затвориш очи? Почини си хубаво, Нети!
Тя послушно затвори очи. След неизвестно време господин Гонт се върна и й каза да ги отвори отново. Нети се подчини и изпита силно разочарование. Когато някой ти каже да си затвориш очите, винаги очакваш с нещо да те изненада. Тя се бе надявала, че когато отвори очи, той иде й поднесе поредния кристален лампион, но в ръцете му нямаше нищо с изключение на едно тесте листчета. Те бяха малки и розови и на всяко от тях пишеше:
— О! — възкликна тя. — Помислих си, че ще ми донесете цветен кристал.
— Смятам, че вече няма да имаш нужда от кристали, Нети.
— Нима? — Разочарованието отново сви сърцето й, този път по-силно.
— Да. Жалко, но е факт. И все пак мисля, че си спомняш какво ми обеща. Помниш, нали?
— Да — отвърна тя. — Искате да направя някакъв номер на Бъстър. Да сложа някакви листчета в къщата му.
— Точно така, Нети. Много добре. Пазиш ли ключа, който ти дадох.
Бавно, като под вода, тя извади ключа от джоба на палтото си и го показа на Гонт.
— Браво! — каза й мило. — А сега го прибери обратно да не се загуби. Чудесно. Ето ти и листчетата.
Той сложи тестето в едната й ръка, а в другата пъхна ролка лепенки.
Някъде вътре в съзнанието на Нети светна червена лампа, но тя бе слаба и далечна и остана незабелязана.
— Дано не ми отнеме много време. Трябва да се прибирам вече. Райдър сигурно е огладнял. Райдър е кучето ми.
— Да, знам — каза господин Гонт и я дари с широка усмивка. — Но имам чувството, че той днес не е особено гладен. Освен това съм сигурен, че няма да се изпишка на килима.
— Но…
Той докосна устните й с един от дългите си пръсти и тя усети, че всеки момент ще повърне.
— Не! — проплака. — Недейте, отвратително е.
— И други са ми го казвали. Но ако не искаш да се държа отвратително с теб, Нети, никога не ми казвай тази противна дума.
— Каква дума?
— „Но“. Ненавиждам това „но“. Без него светът щеше да бъде къде-къде по-хубав. Кажи ми нещо друго, Нети, нещо, което обичам. Нещо, което направо
— Какво?
— Кажи това: Господин Гонт си знае работата.
— Господин Гонт си знае работата — повтори Нети и още преди думите да излязат от устата й, тя си даде сметка колко верни са те.
— Господин Гонт
