— Господин Гонт
— Да, точно като Господ — изсмя се злокобно той, а очите му бързо потъмняха през зелено и кафяво до черно. — А сега, Нети, слушай внимателно! Трябва само да ми направиш една малка услуга, а после си свободна да си вървиш. Разбираш ли ме?
Нети разбираше и слушаше много внимателно.
Десета глава
1
Саут Перис17 е малко и занемарено градче на осемнадесет мили от Касъл Рок. Освен него в Мейн има още много други, които носят имена на европейски градове и държави — имаме си Мадрид (или Мед-дрид, както го произнасят местните), Швеция, Етна, Кале, Кембридж и Франкфурт. Може би някой знае как и защо толкова много селища за били наречени с такива екзотични имена, но не и аз.
Знам обаче, че преди двадесетина години един много добър френски готвач решил да се премести от Ню Йорк и да отвори собствен ресторант около езерата на Мейн. А после преценил, че едва ли има по-добро място за едно такова начинание от градче, наречено Саут Перис, и дори вонята от кожарската фабрика не могла да го разубеди. Резултатът бил един ресторант на име „Морис“. И до ден-днешен е там, на шосе 117 край линията, врата срещу врата с „Макдоналдс“. Именно в „Морис“ Данфърд „Бъстър“ Кийтън заведе жена си на обяд в неделя, 13 октомври.
Миртъл бе прекарала почти целия ден в щастливо опиянение и причината за това не бе в прекрасната храна на „Морис“. През последните няколко месеца — всъщност почти година — да се живее с Данфърд бе просто отвратително. Той се сещаше за нея само колкото да й се разкрещи. Самочувствието й, което и без това не беше на кой знае какво ниво, падна още по-ниско. Като всяка жена Миртъл знаеше, че за да нараниш някого, не е нужно да използваш юмруците си. Езикът често вършеше по-добра работа. А Данфърд Кийтън знаеше как да използва своя и през последната година бе направил хиляди невидими рани с острите му краища.
Тя не знаеше нищо за хазарта — съвсем искрено вярваше, че той ходи на хиподрума само за да гледа. Не знаеше и за злоупотребите. Беше подочула, че някои от роднините на Данфърд са имали проблеми със здравето, но не свързваше поведението на мъжа си с това. Той не пиеше до забрава, не излизаше гол по улиците, не си говореше сам и тя нямаше причина да смята, че нещо с психиката му не е в ред. Затова търсеше вината в себе си. Просто бе решила, че нещо в нея не е наред и че заради това нещо Данфърд в един момент бе престанал да я обича.
От шест месеца насам тя се мъчеше да приеме нерадостната мисъл, че ще прекара останалите двадесет, а може би и тридесет години от живота си в съжителство с този мъж, който постепенно бе станал злобен, саркастичен, накрая и напълно безразличен към нея. За него тя бе просто една вещ… докато не се изпречеше на пътя му. А ако го направеше — ако вечерята не беше готова, когато той бе готов за нея, ако подът в кабинета му изглеждаше мръсен, ако страниците на вестника бяха разбъркани, когато сядаше да закусва сутрин — тогава той я наричаше тъпачка. Казваше й, че дори главата й да падне, няма да го усети. Казваше й, че ако в главите вместо мозък има динамит, тя няма да може и носа си да издуха без капсул- детонатор. В началото Миртъл правеше някакви опити да се защитава от нападките му, но той сриваше защитата й като пясъчна кула. Ако му се ядосаше, той се нахвърляше срещу нея така обезумял, че направо я плашеше. Затова тя вдигна ръце и се примири със съдбата си. Усмихваше се безпомощно на гнева му, обещаваше, че ще се поправи, и се затваряше в спалнята им, дето плачеше и се молеше да има с кого да поговори.
Вместо с приятелка говореше с куклите си. Бе започнала да ги колекционира през първите няколко години от брака им и винаги ги държеше скрити на тавана. През последната година обаче бе свалила куклите в килера и от време на време, когато очите й пресъхнеха от плач, тя се затваряше в малката стаичка и си играеше с тях.
Вчера, в новия магазин, Миртъл бе видяла най-прекрасната кукла на света.
А днес всичко изведнъж се бе променило.
Още от сутринта.
Тя за пореден път пъхна ръка под масата и се ощипа, за да се увери, че не сънува. Но дори и след ощипването продължаваше да седи в „Морис“, а срещу нея Данфърд ядеше с апетит, на лицето му имаше усмивка, която почти й изглеждаше чужда след толкова време.
Не знаеше какво е предизвикало промяната в него, не смееше и да попита. Знаеше, че предишната вечер бе ходил на хиподрума в Люистън — както почти винаги правеше, вероятно защото хората, които срещаше там бяха по-интересни от онези, с които ежедневно се сблъскваше в Касъл Рок (жена му например) — и когато се събуди сутринта, Миртъл очакваше да намери неговата половина от леглото празна и да го чуе да мърмори ядосано на долния етаж.
Но той лежеше в леглото до нея, облечен в червената раирана пижама, която тя му бе подарила за Коледа. За пръв път го виждаше да я носи. Всъщност, доколкото й бе известно, изобщо не я бе обличал досега. Беше буден, обърна се към нея и я погледна усмихнат. В първия момент тази усмивка я уплаши. Помисли си, че се готви да я убие.
Но той я погали по гърдите и й намигна.
— Какво ще кажеш, Мирт? Или ти е рано още?
И така двамата се любиха. Любиха се за пръв път от пет месеца насам. Той беше направо
— Всичко наред ли е, Мирт? — попита Кийтън и вдигна глава от чинията.
Тя посегна свенливо през масата и докосна ръката му.
— Да. Всичко е просто… чудесно — отвърна и бързо взе салфетката да избърше очите си.
2
Кийтън нагъваше своя „Бьоф Борнен“, или както там му викат французите, с огромен апетит. Причината за това щастие бе съвсем проста. Всички коне, на които бе заложил с помощта на играта снощи, бяха спечелили. Дори Малабар, при шансове тридесет към едно. На връщане към Касъл Рок той направо летеше от радост с осемнадесет хиляди долара, натъпкани по джобовете на сакото му. Букмейкърът му сигурно още се чудеше къде са отишли парите, но Кийтън знаеше. Те бяха на сигурно място, заключени в кабинета му при безценната игра.
За пръв път от месеци той спа добре, а когато се събуди, вече имаше бегла представа как да се държи на проверката. Това във всички случаи бе по-обнадеждаващо от лепкавата каша, която витаеше из главата му, откакто получи писмото. Явно, за да излезе от тази дупка, му бе достатъчна една печеливша вечер на хиподрума.
Беше му ясно, че няма да може да върне всичките пари, преди да падне гилотината. Хиподрумът в Люистън бе единственият, на който се провеждаха нощни състезания през есента, а и печалбите бяха дребна работа. Можеше да обиколи селските панаири и да изкара някоя и друга хилядарка от надбягванията там, но и това нямаше да е достатъчно. А не можеше да печели на всеки кон, както снощи. Букмейкърът му щеше да се усъмни и щеше да откаже да приема залозите му.
Но се надяваше да възстанови част от сумата и да намали размера на злоупотребите. А можеше да измисли и някоя трагедия. Стопроцентово сигурен проект, който просто се е провалил, ужасна грешка… за която изцяло поема отговорност и се задължава да поправи. Можеше също да отбележи, че един безскрупулен човек, поставен в неговото положение, не би се поколебал да измете и последния долар от
