Неизживени спомени

Леля Еви извади увит в станиол бонбон, точно както по времето, когато Поли Чалмърс бе малко момиченце с дълги плитки, които се спускаха над окъсялата й блузка, и ведро попита:

— Искаш ли бонбонче, мила?

13

Бе започнало да се здрачава.

Поли подскочи в стола и осъзна, че е задрямала. Докато се протягаше, удари едната си ръка в облегалката и към рамото й за миг пробяга остра болка. После онази гореща тръпка отново скова ръцете й и тя разбра, че най-тежкото тепърва и предстои. По-късно тази вечер или може би утре, но предстои.

Забрави за онова, което не момееш да промениш, Поли. Все пак има нещо, което зависи от теб, което можеш и трябва да промениш. Трябва да кажеш на Алън истината за Келтън. Трябва окончателно да ликвидираш този дух от сърцето си.

Но другият глас вътре в нея веднага взе връх — гневен, уплашен и креслив. Това бе гласът на гордостта, но тя остана шокирана от силата и ожесточението, с които той настояваше отминалите дни, отминалият живот да останат заровени някъде и да не бъдат ексхумирани… нито заради Алън, нито заради когото и да било друг. Краткият живот и жестоката смърт на малкия й син не трябваше да бъдат оставени на острите и хапливи хорски езици.

„Що за глупости, Триша? — питаше леля Еви в главата й — същата онази леля Еви, която бе починала на преклонна възраст, пушейки до последно любимите си цигари. — Какво значение има дали Алън ще разбере от какво е умрял Келтън? Дори и последният клюкар в този град, от Лени Псртридж до Миртъл Кийтън, да разбере — какво от това? Мислиш ли, че някой го е грижа за съдбата на детето ти след толкова години? Не се ласкай — хората отдавна са го забравили. Дори езиците си няма да почешат с теб.“

И така да е, но той бе неин. Неин, по дяволите! И в живота, и в смъртта си, Келтън е само и единствено неин. Тя също бе принадлежала само на себе си. Никой друг не я бе притежавал — нито майка й, нито баща й, нито Дюк Шийън. Онова уплашено и самотно момиче, което переше гащите си всяка вечер на ръждясалата кухненска мивка, просто защото имаше само три чифта, онова уплашено момиче, което цял живот бе треперило от страх, че всеки момент може да му излезе херпес, момичето, което понякога заставаше на прозореца над въздушната шахта, полагаше пламналото си чело върху ръцете си и плачеше — това момиче бе нейно. Спомените й за живота с Келтън през дългите нощи, когато той сучеше от сухите й гърди, а тя четеше Джон Макдоналд на фона на далечните сирени, които огласяха мръсните улици на града, също бяха нейни. Сълзите, които бе изплакала, самотата, която бе изтърпяла, дългите, облачни следобеди в ресторанта, когато се бе опитвала да избегне лепкавите ръце на Норвил, срамът, с който в крайна сметка се бе примирила, независимостта и честта, които така трудно и неубедително бе успяла да съхрани — всички тези неща бяха единствено и само нейни.

И никога нямаше да принадлежат на града.

Поли, въпросът не е в това какво принадлежи на града. Важното е какво принадлежи на Алън.

Тя бавно поклати глава, без да съзнава, че този жест на отрицание е насочен към собствените й мисли. Може би бе прекарала твърде много безсънни нощи, посрещнала твърде много мрачни утрини, за да се откаже от вътрешния си мир без битка. След време щеше каже на Алън всичко — не бе имала намерение да крие тайната си толкова дълго, но чувстваше, че още не му е дошло времето. Естествено, особено след като ръцете непрекъснато й напомняха, че през следващите няколко дни ще е в състояние да мисли само и единствено за тях.

Телефонът иззвъня. Алън. Върнал се е от обиколката и проверява как се чувства. Поли стана и отиде да се обади. Вдигна слушалката внимателно, с две ръце, готова да му каже онова, което той иска да чуе. Гласът на леля Еви се опита да се намеси, да й каже, че върши глупости, че се държи като дете, направило беля, но Поли бързо го заглуши.

— Ало? — каза ведро тя. — О, здрасти, Алън! Как си? Чудесно.

После го остави да говори и се усмихна. Ако бе обърнала поглед към огледалото, щеше да види в него жена, чиято усмивка изкривява лицето й като крясък. Но… тя просто не погледна.

— Добре, Алън. Съвсем добре.

14

Вече почти бе дошло време да тръгва за хиподрума.

Почти.

— Давай — прошепна Данфърд Кийтън, а потта се стичаше по лицето му като олио. — Хайде, давай! Давай!

Седеше приведен над „Печелившия залог“, бе разчистил всичко от бюрото си, за да направи място за играта, и почти цял ден не се бе откъсвал от нея. Беше изровил личния си екземпляр от „История на конните състезания: четиридесет години Кентъки Дерби“ и разигра поне тридесетина дербита, кръщавайки оловните кончета, както господин Гонт му бе показал. Онези, които носеха имената на крайните победители според книгата, неизменно излизаха първи и в играта. На всяка гонка, при всяко разиграване! Беше невероятно — толкова изумително, че едва към четири следобед той осъзна, че разиграва отдавна забравени състезания, след като същата вечер на хинодрума в Люистън щяха да се проведат поне десет нови.

Парите чакаха някой да ги спечели.

През последния час от едната страна на играта бе лежал днешният брой на местния „Дейли Сън“, разтворен на програмата за конните състезания, а от другата — лист, откъснат от джобното му тефтерче. На него с едър и разкривен почерк пишеше:

Първа гонка	ОГНЕНАТА ДЖОАН
Втора гонка:	ФИЛИ ДЕЛФИЯ
Трета гонка:	ЧУДОТО НА ТАМИ
Четвърта гонка:	ИЗУМИТЕЛНА
Пета гонка:	ДЖОРДЖ
Шеста гонка:	ЛЕВЕНТ
Седма гонка:	КАСКО ГРЪМОТЕВИЦАТА
Осма гонка:	НЕНАГЛЕДЕН
Девета гонка:	ТИКО-ТИКО

Часът бе едва пет следобед, а Данфърд Кийтън вече разиграваше последната гонка за вечерта. Кончетата тракаха и се носеха шеметно по пистата. Едно от тях водеше с шест дължини и прекоси финиш- линията далеч преди останалите.

Грабна вестника и отново прочете имената на тазвечершните участници. Изведнъж лицето му така засия, че той заприлича на светец.

— Малабар! — прошепна и размаха юмруци във въздуха. Моливът в едната му ръка сновеше нагоре- надолу като разхлабена игла на шевна машина. — Малабар! Тридесет към едно! Минимум тридесет към едно! Боже Господи, Малабар!

Той надраска името на листчето, хриптейки неистово, и само пет минути по-късно „Печелившия залог“ бе заключен в шкафа, а Данфърд Кийтън вече пътуваше с кадилака си към Люистън.

Девета глава

1

В десет без петнадесет в неделя сутринта Нети Коб облече палтото си и сръчно го закопча. На лицето й бе изписана непоколебима решителност. Райдър седеше на пода и гледаше стопанката си, сякаш искаше да я понита наистина ли има намерение да приключи най-после с това.