И изведнъж някакъв приглушен глас завика:
— Хю! Хю! Пусни ме, Хю!
Гласът идваше от килера. Хю отвори вратата, готов да цапардоса всеки, който се изпречи насреща му. Но в килера нямаше никой. Цареше обичайната бъркотия от обувки, дрехи, рибарски принадлежности и двете му пушки.
— Хю!
Гласът идваше от рафта.
Хю вдигна глава. Беше лисичата опашка. Говореше опашката, но той веднага разпозна този глас. Това бе гласът на Лийлънд Гонт. Хю взе опашката в ръцете си и отново се наслади на галещата й мекота — нежна като коприна, топла като вълна и все пак толкова различна от тях.
— Благодаря ти, Хю — каза опашката. — Вътре наистина е задушно. Пък и си оставил някаква стара лула на рафта… Господи, как смърди!
— Искаш ли да те преместя на друго място? — попита той и дори в съня си се почувства глупаво, че говори на някаква си лисича опашка.
— Не, започнах да свиквам. Но трябва да си поговорим. Ти трябва да свършиш нещо, забрави ли? Обещал си.
— Лудата Нети ли? Знам, трябва да й извъртя номер.
— Точно така — каза опашката — и трябва да го направиш още щом се събудиш. Затова слушай.
И Хю заслуша.
Лисичата опашка му бе казала, че няма да има никой в дома на Нети, освен кучето, но сега, застанал пред вратата, той реши, че ще е по-разумно все пак да почука. Отвътре се чу драскане на кучешки нокти по дървен под и толкоз. Хю почука отново, за всеки случай. От другата страна на вратата се разнесе кратък, но свиреп лай.
— Райдър? — извика мъжът.
Лисичата опашка му бе казала, че така се казва кучето. Той си помисли, че това е съвсем прилично име за куче, нищо, че го е измислила такава откачалка като Нети Коб.
Райдър отново изджафка, този път не така свирепо.
Хю извади връзка ключове от горния джоб на якето си и я огледа. Имаше тази връзка от много отдавна и вече не си спомняше кой ключ за къде е, но на нея бяха и четири шперца, които се различаваха от пръв поглед. Точно те му трябваха.
Огледа се наоколо, видя, че улицата е все така пуста, и започна да пробва ключовете един по един.
5
Когато Нети видя пребледнялото и подпухнало лице на Поли, личните й страхове, които по целия път насам я бяха разяждали отвътре като червеи, веднага се изпариха. Дори не й се наложи да погледне ръцете на Поли, застинали като изкуствени на нивото на талията й (в такива моменти бе ужасно болезнено да ги спусне до тялото си), за да разбере какво е положението.
Лазанята веднага бе захвърлена безцеремонно на масата. Дори да беше паднала на земята, тя едва ли щеше да й обърне внимание. От изнервената до крайност самотница, която хората от Касъл Рок бяха свикнали да виждат по улиците, от жената, която изглеждаше сякаш бяга от духове, дори когато просто отиваше до пощата, нямаше и следа. Това тук бе друга Нети — Нети на Поли Чалмърс.
— Бързо — каза тя рязко. — Влизай в дневната. Ще донеса загряващите ръкавици.
— Нети, добре съм — каза немощно Поли. — Току-що изпих едно хапче, сигурна съм, че след няколко минути…
Но тя вече я държеше през рамо и я водеше към дневната.
— Какво стана? Да не би да си спала върху тях?
— Съмнявам се, щях да се събудя. Просто… — засмя се с усилие жената. — Просто боли. Знаех си, че няма да съм добре днес, но нямах и представа, че ще е чак така. Загряващите ръкавици няма да помогнат.
— Не се знае. Понякога ти помагат. Сега сядай тук.
Тонът й не търпеше възражение. Тя настани Поли в отрупан с възглавници фотьойл и слезе да вземе ръкавиците. Поли отдавна се бе отказала да ги използва, но Нети, изглежда, продължаваше да изпитва към тях почти суеверна почит. Алън веднъж ги бе нарекъл „панацеята на Нети“ и двамата много се смяха на това.
Болната седеше, отпуснала вдървените си ръце върху облегалките на фотьойла, и замечтано гледаше към дивана, на който двамата с Алън се бяха любили в петък вечерта. Тогава ръцете изобщо не я бяха измъчвали. Господи, сякаш бяха минали векове от петък насам! Хрумна й, че насладата, макар и силна и дълбока, всъщност е нещо призрачно и ефимерно. Любовта може и да кара Земята да се върти, но Поли бе убедена, че именно стоновете на страдащите и измъчените движат вселената около огромната й въображаема ос.
Нети се върна със загряващите ръкавици. Те приличаха на капитонирани ръкохватки, свързани с пластифициран кабел. От гърба на лявата се спускаше шнур с щепсел. Поли бе прочела за тях в някакво списание и се бе обадила в Националната фондация на болните от артрит, за да чуе, че ръкавиците наистина носят временно облекчение в някои случаи. Когато показа рекламата на доктор Ван Ален, той веднага изпя рефрена, до болка познат още преди две години: „Е, поне няма да навреди.“
— Нети, сигурна съм, че след няколко минути…
— … ще се почувстваш по-добре — довърши изречението й тя.
— Да, сигурна съм. И може би това ще ти помогне. Дай си ръцете, Поли.
Тя се предаде. Нети хвана ръкавиците за краищата, разтвори ги и ги постави върху ръцете й с прецизността на сапьор, който покрива купчина С–4 с азбестово одеяло. Движенията й бяха нежни, тренирани и внимателни. Поли не вярваше, че ще има някакъв ефект от ръкавиците, но… видимата загриженост на Нети вече даваше резултат.
Нети хвана щепсела, коленичи и го пъхна в контакта на стената. Ръкавиците започнаха леко да бръмчат и първите топли вълни погалиха кожата й.
— Толкова си добра с мен — каза разчувствана Поли.
— Глупости! — отвърна Нети. — Какво толкова!? — В гласа й се долавяше вълнение, очите й проблясваха. — Поли, не ми е работа да ти се бъркам, но просто не мога да си мълча повече. Трябва да направиш нещо за клетите си ръце. Просто
— Знам, скъпа. Знам. — Поли положи неистови усилия да преодолее стената, която депресията бе издигнала около съзнанието й. — Всъщност какво те води насам, Нети? Сигурно не си дошла само, за да опаковаш ръцете ми.
Нети се оживи.
— Направих ти лазаня!
— Сериозно!? О, Нети, не трябваше!
— Така ли мислиш? Е, аз не съм на това мнение. Не те виждам да готвиш в близките дни. Ще пъхна тавата в хладилника.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
— Радвам се, че ти сготвих. Сега като ти виждам състоянието, ми става още по-драго. — Тя тръгна към кухнята и преди да излезе, се обърна да погледне Поли. Един слънчев лъч попадна на лицето й и ако в този миг Поли не бе така зашеметена от собствената си болка, тя със сигурност щеше да забележи колко изпито
