десет години, понечи да протестира. Но той вдигна ръка и протестите престанаха.
— … освен това нямате и представа дали съм ви продал онова, от което имате нужда, или просто още една торба с мечти. От онези мечти, които се превръщат в кошмари, когато останат нереализирани. Сигурен съм, че сега вярвате във всичко това — шестото ми чувство го подсказва, ако мога така да се изразя. Но аз вярвам само в доволните клиенти, господин Кийтън, единствено и само в тях. От години съм в този бизнес и цялата ми репутация е изградена благодарение на доволни клиенти. Затова вземете играчката. Ако ви помогне — чудесно, ако ли не — дайте я на Армията на спасението или я хвърлете на някое бунище. Какво губите? Два долара?
— Два долара — съгласи се отнесено съветникът.
— Но ако машинката наистина се окаже вълшебна, ако ви помогне да разрешите временните си финансови затруднения, елате да ме видите отново. Тогава ще седнем на кафе както тази сутрин… и ще си поговорим за Тях.
— Нещата са стигнали прекалено далеч, за да мога просто да върна парите — каза като насън Кийтън. — За пет дни няма да мога да прикрия всичките си следи.
— За пет дни могат да се случат безброй неща — отвърна замислено Гонт и се изправи с неестествена грация. — Предстои ви голям ден… на мен — също.
— Но какво ще нравим с Тях? — запротестира той.
Гонт сложи длъгнестата си, студена длан на рамото му и макар да бе замаян, Кийтън веднага почувства, че му се повдига от допира с този човек.
— Ще се справим с Тях по-късно. Не се безпокойте.
6
— Джон! — извика Алън, като видя Джон Лапоант по коридора на Управлението. — Радвам се да те видя!
Часът беше десет и тридесет в събота сутрин и кабинетът на шерифа на Касъл Рок бе по-празен от всякога. Норис беше някъде за риба, Сийтън Томас бе заминал за Санфърд на гости на двете си застарели сестри, а Шийла Бригъм бе отишла в църквата да помогне на брат си да напише поредното писмо до местния вестник за това колко безобидно мероприятие е „Вечерта в казиното“. На отец Бригъм му се искаше да изрази в писмото си и мнението, че Уилям Роуз е луд за връзване, но тъй като в един провинциален вестник такива неща не може да се казват направо, отец Джон и сестра Шийла умуваха как да го изразят с други думи. Анди Клатърбък дежуреше някъде, или поне така си мислеше Алън, макар да не го бе чувал, откакто бе дошъл в кабинета си. Преди да се появи Джон, единствената жива душа в сградата на Общината бе Еди Уорбъртън, който се суетеше около охладителя за вода в ъгъла.
— Какво става, шефе? — попита Джон и приседна на бюрото на Алън.
— В събота сутрин!? Нищо особено. Гледай сега. Разкопча десния ръкав на тютюневата си риза и оголи ръката си до лакътя.
— Държа да отбележиш, че едната ми ръка не участва в номера.
— А-ха — отвърна Джон, извади някакво десертче от джоба на панталона си и го захапа.
Алън отвори дясната си длан, показа му я, а после отново сви юмрук. След това бавно започна да човърка с показалеца в юмрука си и измъкна малко късче коприна.
— Не е зле, а? — подметна и весело размърда вежди пред погледа на Джон.
— Ако това е шалът на Шийла, тя едва ли ще се зарадва, като го види измачкан и пропит с твойта пот — изкоментира полицаят, недотам изненадан от номера.
— Да не го е оставяла на бюрото си. Освен това фокусниците не се изпотяват. А сега — Абракадабра!
Алън измъкна шала на Шийла от ръката си и го развя артистично във въздуха. Той се изду, литна и кацна като пъстроцветна пеперуда върху пишещата машина на Норис.
Алън погледна в очакване към Джон и въздъхна:
— Не беше ли страхотно, а?
— Номерът е хубав — отвърна Джон, — но съм го виждал може би тридесет или четиридесет пъти.
— Ти какво ще кажеш, Еди? — подвикна шерифът. — Не е зле за провинциално ченге, а?
Еди вдигна за миг очи от охладителя и каза:
— Нищо не видях, шефе. Извинявай.
— Вие сте безнадежден случай. И двамата — въздъхна Алън. — Но това, което в момента разучавам, Джон, направо ще те хвърли в музиката.
— А-ха. Алън, наистина ли искаш да проверя тоалетните в онзи нов ресторант на Ривър Роуд?
— Наистина.
— Защо все на мене се пада гадната работа? Защо Норис не ги…
— Норис прегледа сервизните помещения на къмпинг „Хепи Трейлс“ през юли и през август. През юни аз ги проверих. Стига си се оплаквал, Джони. Просто сега е твой ред. Искам да вземеш и проби от водата. Използвай специалните торбички, които пратиха от Огъста. Мисля, че има един пакет в шкафа в коридора. Струва ми се, че ги мернах зад бисквитите на Норис.
— Ясно — отвърна Джон. — Разбрахме се. Но с риск да стана досаден, ще ти кажа, че всеки собственик на ресторант е длъжен сам да си взима пробите от кенефите. Проверих го в разпоредбите.
— Прав си, Джони, но говорим за Тими Ганън, а от това следва какво?
— Че дори да умирам от глад, няма да си купя хамбургер от „Ривърсайд“.
— Точно така! — възкликна той и потупа Джон по рамото. — Надявам се, че ще успеем да затворим бърлогата на тоя кучи син, преди някой да е умрял от натравяне.
— Гадна работа!
— Тими Ганън, какво да го правиш. Вземи пробите още тази сутрин, за да ги пратя в Хигиенната инспекция в Огъста, преди да си тръгна довечера.
— Какви са ти плановете тази сутрин? — попита Джон. Алън свали ръкавите си и се закопча.
— Точно сега смятам да отида до „Неизживени спомени“. Искам да се запозная с господин Лийлънд Гонт. Ако се съди но Поли, той трябва да е доста впечатляващ, а доколкото чувам, не само тя мисли така. Ти срещал ли си го?
— Още не. Макар че на два пъти минавах покрай магазина. На витрината имаше доста интересни работи.
Двамата минаха покрай Еди, който се бе съсредоточил да лъска голямата стъклена бутилка на охладителя и дори не ги погледна, сякаш се бе затворил в някаква собствена вселена. Ала щом вратата хлопна зад гърбовете им, той заряза работата си и се втурна към телефона.
7
— Да, добре… да… да… разбирам.
Лийлънд Гонт стоеше зад касата и говореше по безжичния си телефон, а на лицето му бе изписана странна усмивка — тънка като нова луна.
— Благодаря ти, Еди. Много ти благодаря.
Тръгна към завесата, която делеше търговската от складовата част на магазина, наведе се вътре и извади някаква табела.
— Да, вече може да си тръгваш… да… бъди сигурен, че няма да забравя. Никога не забравям лица и услуги, Еди, и затова много мразя да ми припомнят и двете. Довиждане.
Гонт натисна бутона, преди да изчака отговора, сви антената и пусна апарата в джоба на смокинга си. Над вратата на магазина отново бе спусната щора. Той се пресегна между нея и стъклото и свали табелката, на която пишеше:
Сложи на нейно място онази, която бе взел от склада, и застана зад витрината в очакване на Алън
