стотици други артикули… Но някой вървеше зад него. Вървеше почти зад рамото му и той не можеше да го види.
— На тия работи им викаме дрънкулки за глупаци, приятелче — дочу се глас.
Алън познаваше този глас. Той принадлежеше на първокласното копеле Джордж Старк.
— А на магазина му казваме „Ендсвил“16, защото тук свършват всички стоки и услуги.
Изведнъж Алън видя пред себе си огромна змия — приличаше на питон, но с друга глава. Тя изпълзя от огромен щанд с компютри „Епъл“, над който висеше табела: „БЕЗПЛАТНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ“. Той се обърна да избяга, но една ръка, без линии на дланта, сграбчи рамото му и го спря.
— Давай! — подкани го настоятелно гласът. — Вземи каквото искаш, приятелче. Вземи всичко, което ти се хареса, но ще си платиш за него.
Ала всеки предмет, до който Алън се докоснеше, неизменно се превръщаше в обгорената и разтопена закопчалка от колана на сина му.
Осма глава
1
Данфърд Кийтън не страдаше от мозъчен тумор, но имаше невероятно главоболие в ранната съботна утрин. На бюрото в кабинета му, до купчината подвързани с червена кожа данъчни отчети за периода 1982–1989 година, бе разпиляна кореспонденция — писма от Данъчната служба на щата Мейн и копия от отговорите, които той бе изпратил.
Всичко това започваше да му идва до гуша, но просто беше безпомощен.
Келтън бе пътувал до Люистън предишния ден, върна се в Касъл Рок около полунощ и прекара нощта, ходейки неспокойно из кабинета си, докато жена му спеше сладкия сън на транквилантите един етаж по- горе. Осъзна, че все по-често поглежда към малкия килер в ъгъла на кабинета. Там имаше висок рафт, натъпкан със стари пуловери, повечето от които бяха проядени от молци. Под тях лежеше резбована дървена кутия, която баща му бе направил далеч преди болестта на Алцхаймер да се спусне над него като сянка и да го лиши от всичките му умения и спомени. В нея имаше револвер.
Кийтън си даде сметка, че мисли за този револвер все по-често. Не! Не за да убие себе си, поне не в началото. А за да ликвидира Тях. Неговите Преследвачи.
В шест без петнадесет той напусна къщата и прекоси тихите улици от дома си до сградата на Кметството. Еди Уорбъртън, с метла в ръката и „Честърфийлд“ в устата (златният медал „Свети Христофор“, който си бе купил от „Неизживени спомени“ предишния ден, бе скрит на сигурно място под синята му дочена риза), го проследи с поглед по стълбите към втория етаж. Двамата мъже не си казаха нито, дума. През последната година и нещо Еди бе свикнал да го вижда в Кметството в най-невероятни часове, а Кийтън отдавна бе престанал да забелязва Еди.
Кийтън събра писмата, потисна моментното си желание да ги скъса и да разхвърли парчетата из цялата стая, и започна да ги сортира. Писмата от Данъчното на една купчина, неговите отговори — на друга. Съхраняваше тези писма в последното чекмедже на картотеката си, откъдето само той имаше ключ.
В долния край на повечето писма имаше знак: ДК/шл. „ДК“ беше естествено Данфърд Кийтън, а „шл“ — Шърли Лорънс, неговата секретарка, която записваше и печаташе кореспонденцията му. Но въпреки инициалите Шърли не бе написала нито едно от тези писма.
Има неща, които е по-разумно да не бъдат споделяни с никого.
Една фраза се наби в очите му, докато сортираше: „…забелязваме несъответствие в тримесечните отчети за данъчните приходи на Общината за 1989 година.“
Той бързо сложи това писмо в отделна папка.
И още: „…при разглеждането на ведомостите за изплащане компенсациите на работниците през последното тримесечие на 1987 година възникнаха сериозни въпроси относно…“
В папката.
И още: „…смятам, че молбата ви за ревизия е преждевременна на този етап…“
Фразите се въртяха пред очите му като главозамайващ калейдоскоп и го караха да се чувства сякаш е попаднал на Някакъв разюздан карнавал.
„…въпросите за фермерските фондове са…“
„…нямаме данни Общината да е регистрирала…“
„…разходването на държавните фондове не е документирано според правилата…“
„…липсващите разходни документи трябва да бъдат…“
„…касовите документи не са достатъчни за…“
„…може да изиска пълната документация за разходите…“
А ето и последното, което бе пристигнало едва вчера и което го накара да отиде в Люистън, макар да се бе зарекъл никога да не ходи там до приключването на конните състезания.
Кийтън впери невиждащ поглед в него. Главата му бучеше и пулсираше. Огромна капка пот бавно се търкулна по гръбнака му. Под очите му синееха тъмни кръгове. Устните му бяха изтръпнали от хапане.
Бланката под герба на щата вадеше очите му, а обръщението, студено и официално, сякаш го заплашваше:
И толкова. Нямаше вече „Скъпи Дан“, нито „Уважаеми господин Кийтън.“ Нито благопожелания към семейството в края на писмото. Текстът бе студен и рязък като удар с нож.
Искаха да прегледат книжата на Общината.
Отчетите за данъчните приходи, справките за отпуснатите средства на щатско и федерално ниво, отчетите за общинските разходи и разходите за поддръжка на пътната мрежа, справките за отпуснатите средства на полицията, разходите за озеленяване и поддръжка на парковете, дори финансовите отчети на субсидирания от щата експериментален проект за изграждане на разсадник.
Искаха да видят всичко, и то на 17 октомври. Само след пет дни.
Писмото бе подписано от главния касиер на щата, от главния ревизор на щата и още по-страшно — от главния прокурор на щата. Отгоре на всичко подписите бяха автентични, а не отпечатани.
— Те! — прошепна Кийтън срещу писмото и се закани с юмрук. — Теее!
После надяна писмото при останалите и затвори папката. На етикета с ясни и четливи букви пишеше: ДАНЪЧНА СЛУЖБА МЕЙН — КОРЕСПОНДЕНЦИЯ. За миг се вторачи в затворената папка, а сетне грабна една химикалка от моливника и бързо надраска думите: СЛУЖБА ЛАЙНАРИ — МЕЙН! Огледа написаното и допълни отдолу с грозен, разкривен почерк: СЛУЖБА ЗАДНИЦИ — МЕЙН! После размаха химикалката като нож и я захвърли през стаята. Тя падна в ъгъла с глухо трополене.
Кийтън затвори втората папка с копията на писмата, които сам бе написал (добавяйки всеки път инициалите на секретарката си с малки букви) — писма, които бе измислял през дългите си безсънни нощи и от които, както се оказа, нямаше кой знае каква полза.
Една вена запулсира ритмично в средата на челото му. Той стана, занесе папките до картотеката, сложи ги в долното чекмедже, блъсна го ядосано, а след това старателно го заключи. После отиде до прозореца и
