— Къде е малкото ми момче, а? Къде е? Гладен ли си, миличък? — В антрето беше тъмно и в първия момент тя не видя малкото телце на пода. Извади ключа от ключалката и влезе. — Не е ли прегладняло малкото ми момченце? Не е ли…
Кракът й се спря в нещо плътно и думите заседнаха в гърлото й. Тя погледна на пода и видя Райдър.
В първия миг не можа да повярва на очите си! Не! Това не можеше да е Райдър! Не можеше!
Затвори вратата и отчаяно затърси електрическия ключ. Най-после лампата светна и Нети видя всичко. Райдър лежеше на пода, както когато искаше да бъде погален, а от гърдите му стърчеше нещо червено, нещо, което приличаше… приличаше на…
Нададе пронизителен писък и се просна на колене до кучето.
—
Ръката й — студената й вкочанена ръка — посегна треперейки към нещото, което стърчеше от гърдите на Райдър. Най-после тя успя да го хване и със силата на безмерната си тъга и ужас го измъкна навън. Тирбушонът излезе с плътен звук, повличайки след себе си късчета плът, съсиреци кръв и кичури козина. На мястото му зейна тъмна дупка. Нети изпищя, хвърли зловещия тирбушон на земята и прегърна малкото вдървено телце.
—
Люлееше трупчето напред-назад, притискаше го до гърдите си, сякаш искаше с топлината си да му вдъхне живот Ала в душата й не бе останала топлина. Тя беше премръзнала и студена.
След време, когато Нети остави тялото на Райдър и потърси но пода швейцарското ножче, сърцето й бе претръпнало от мъка. Тя посегна вяло към оръжието на убийството, но част от тази вялост изведнъж се изпари: на тирбушона имаше бележка. С разтреперани пръсти изтръгна листа и го поднесе пред очите си. Хартията бе просмукана с кръвта на клетото й кученце, но тя все пак успя да разчете разкривения текст:
Налудничавият поглед на изстрадал човек бавно напусна очите на Нети. Зловеща изобретателност проблясна в зениците й. Страните й, мъртвешки бледи досега, изведнъж започнаха да се изпълват с кръв. Устните й се изпънаха и тя се озъби срещу бележката. Две грозни думи се изплъзнаха от отворената й уста, горещи, дрезгави и зли:
—
Тя смачка бележката и я запрати към стената. Топчето отскочи и падна до тялото на Райдър. Нети го грабна отново, изплю се отгоре му и пак го захвърли.
После стана и тръгна бавно към кухнята, стискайки и отпускайки юмруци, като озверяло животно, което чака плячката си.
14
Уилма Джърсик вкара жълтото си юго в двора, слезе от колата и заситни към къщи, ровейки в чантата за ключ. Намери го, понечи да отвори вратата и… застина. Странно движение привлече вниманието й отдясно. Тя се обърна и онемя.
Пердетата на хола й се вееха на пъргавия следобеден вятър. Вееха се навън! Вееха се, защото от огромния панорамен прозорец, чиято подмяна им излезе четиристотин долара, когато онова идиотче синът им го счупи, не бе останало почти нищо. Дълги стъклени игли стърчаха от рамките към огромна дупка, зейнала в средата.
— Майка му стара! — викна Уилма и едва не счупи ключа от бързане.
Нахлу в къщата като хала и се закова на мястото си. За пръв път в съзнателния см живот Уилма Владовски Джърсик бе шокирана до пълно вцепенение.
Холът й представляваше една руина. Телевизорът — нейното прекрасно „Сони“, за което дължаха още единадесет вноски — бе счупен, а вътрешностите му се чернееха димящи в кутията. Кинескопът беше пръснат на хиляди лъскави парчета по килима. В мазилката на отсрещната стена зееше кратер, а под него на пода имаше странен пакет с размерите на самун хляб. Друг такъв лежеше на прага на кухнята.
Уилма затвори вратата и се приближи до него. Част от съзнанието й — не особено логичната — й казваше да бъде изключително внимателна да не би да е бомба. Тя клекна до „пакета“ и видя, че това всъщност изобщо не беше пакет. Поне не в общоприетия смисъл. Беше камък, увит в лист от тетрадка и пристегнат с ластик. Тя разгъна листа и прочете следното съобщение:
Когато го прочете два пъти, Уилма отиде до другия камък и свали и неговата „опаковка“. Същият лист, същият текст. Тя стоеше с бележките в ръце, гледаше ту едната, ту другата, а очите й се стрелката отляво надясно като на оспорван турнир но тенис на маса. Накрая от устата й се изплъзнаха три думи:
— Нети. Тая кучка!
Тя влезе в кухнята, дишайки разярено през зъби, и понечи да вземе камъка от микровълновата фурна. Поряза се на някакво стъкло и без да й мигне окото, извади парчето от дланта си. После свали листа от камъка и го прочете. Съобщението беше същото.
Уилма бързо премина през всички стаи на долния етаж. Навсякъде имаше поражения. Тя събра всички бележки — досущ еднакви — и се върна в кухнята. Не можеше да повярва на очите си.
— Нети!
Най-после ледената черупка на първоначалния шок бе започнала да се разтапя. И първото чувство, което проби през нея, бе не гневът, а изумлението.
„Боже — помисли си тя. — Тая жена
Сграбчи бележките и гневно ги разтърка по едрите си хълбоци.
—
После огледа за пореден път кухнята с изумените очи на дете: дупка в микровълновата фурна, пробойна в хладилника, натрошени стъкла по целия под… А оттатък телевизорът, който им бе струвал почти хиляда и шестстотин долара, димеше и вонеше на изолация. И кой бе сътворил всичко това?
Как кой? Нети Коб, мис Лудост 1991.
Уилма започна да се усмихва.
Човек, който не познава Уилма, можеше и да си помисли, че това е мила усмивка, усмивка на обич и добросъседство. Непосветеният можеше и да сбърка пламъка в очите й с екстаз. Но ако Пийт Джърсик я бе видял в този миг, той щеше да хукне в обратната посока колкото краката му държат.
— Не-е! — каза кротко, почти гальовно тя. — Не, скъпа, ти не разбираш. Не знаеш какво значи да се подиграваш с Уилма. Представа си нямаш какво е да се подиграваш с Уилма Владовски Джърсик.
Усмивката й стана още по-широка.
— Но ще разбереш.
На стената до микровълновата фурна бяха монтирани две магнитни пръчки, на които държеше ножовете си. От ударите на Брайън повечето от тях бяха изпопадали и сега лежаха преплетени на плота като пръчици от „хоп-стоп“18. Уилма избра най-големия — месарски нож с бяла кокалена дръжка — и бавно прокара острието по разкървавената си длан.
— Всичко ще разбереш.
