Неизживени спомени

Тя изгледа с интерес колите и свъси вежди. Полицейските сирени бяха рядкост за Касъл Рок. Какво ли бе станало? Сигурно нещо по-сериозно от котка, заседнала на високо дърво. Алън щеше да й каже довечера.

Тя обърна отново поглед нагоре по Мейн Стрийт и видя, че Лийлънд Гонт бе излязъл на прага на магазина си и също гледаше след колите с явно любопитство. Е, поне едно нещо стана ясно — собственикът на магазина си беше на мястото. Нети не й се бе обадила да й каже какво е положението, но това ни най- малко не изненадваше Поли. Повърхността на Нетиния мозък бе доста хлъзгава и нещата често й се изплъзваха.

Тя продължи по улицата. Господин Гонт се огледа, видя я и лицето му се озари от блага усмивка.

— Госпожице Чалмърс! Толкова се радвам, че все пак дойдохте!

Жената се усмихна измъчено. Болката, която за малко й бе дала покой сутринта, сега отново плетеше жестоката си мрежа около ръцете й.

— Мисля, че се разбрахме за Поли.

— Поли тогава. Заповядайте. Толкова се радвам да ви видя. За какво е тази дандания?

— Не знам — отвърна тя и влезе пред него в магазина. — Сигурно някой се е наранил и трябва да бъде откаран в болницата. Бързата помощ тук е ужасно бавна през уикендите. Въпреки че не разбирам защо ще изпращат две коли…

Гонт затвори вратата след нея и сребърното звънче весело издрънча. Щорите на вратата бяха спуснати, слънцето клонеше в обратна посока и вътре в магазина беше мрачно, но… Поли си помисли, че за пръв път попада в толкова уютен мрак. Малка настолна лампа хвърляше златист кръг светлина върху тезгяха до старинния касов апарат на господин Гонт. Там лежеше отворена книга — „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.

Господин Гонт погледна загрижено към Поли и тя отново се усмихна въпреки болките.

— Артритът направо ме съсипва напоследък. Сигурно не изглеждам като Деми Мур.

— Изглеждате уморена и измъчена.

В гласа му имаше такова разбиране и съчувствие, че жената се уплаши, че ще се разплаче. Мисълта, която спираше сълзите й, бе направо абсурдна:

„Ръцете му! Ако се разплача, той ще се опита да ме утеши. Ще сложи ръка на рамото ми. Ще ме докосне.“

Тя отново лепна усмивка на лицето си.

— Ще оцелея. Винаги съм оцелявала. Да ви питам нещо — Нети Коб да се е отбивала днес при вас?

— Днес ли? — замисли се той. — Не. Днес не е идвала. Имам нов уникат от цветен кристал. Дойде вчера. Ако мине, непременно ще й го покажа. Не е така прекрасен като онзи, който й продадох миналата седмица, но мисля, че ще я заинтригува. Защо питате?

— А, не… нищо — отвърна Поли. — Просто ми беше казала, че ще идва, но Нети… Нети си е такава.

— Като я гледам, все ми се струва, че животът й не е бил особено лек — тъжно изрече той.

— Не, никак — отвърна бавно и почти механично Поли.

Чувстваше, че просто не може да откъсне поглед от очите му. Ръката й случайно се отърка в ръба на една от витрините и внезапната болка я изкара от унеса.

— Добре ли сте?

— Да, напълно — отвърна жената, но това си беше чиста лъжа. Изобщо не беше добре.

Гонт отлично го разбираше.

— Не, не сте добре. Затова ще си спестя вежливостите. Онова, за което ви писах, пристигна. Ще ви го дам и ще ви пратя у дома.

— Ще ми го дадете?

— Не, нямам предвид като подарък — каза той и мина зад тезгяха. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да ви правя подаръци.

Тя се усмихна. Той наистина беше мил човек. И като такъв естествено искаше да направи нещо добро за първия жител на Касъл Рок, който се бе отнесъл мило с него. Но й костваше такива усилия да му отговори. Всъщност почти не го слушаше какво й говори. Болката бе станала непоносима. Искаше й се въобще да не бе идвала и въпреки милото му държане единствената й мисъл бе как по-скоро да се прибере вкъщи и да изпие едно хапче.

— Става въпрос за нещо, което всеки честен продавач е длъжен да предостави на изпитателен срок. — Той извади връзка ключове и отвори един от шкафовете. — Пробвайте го ден-два и ако видите, че не ви върши работа — какъвто може би ще се окаже случаят — ще ми го върнете. Ако пък прецените, че ви носи известно облекчение, тогава ще се споразумеем за цената. А за вас тя ще бъде специална, уверявам ви — усмихна се той.

Тя го погледна изумена. Облекчение ли? Какво говореше този човек?

Този извади малка бяла кутийка и я сложи на тезгяха. Отвори капака с дългопръстестите си ръце и извади отвътре малък сребърен предмет на тънка верижка. В първия момент Поли реши, че е някакъв накит, но когато Гонт изпъна верижката, в края й увисна нещо като напръстник.

— Това е египетски амулет, Поли. Много е стар. Е, не колкото пирамидите, но все пак… Вътре в него има нещо — някаква билка, струва ми се.

Той размърда пръсти. Сребърният напръстник — или каквото там беше — подскочи на верижката и нещото вътре изшумя като ситен пясък.

— Казва се „ашха“ или може би „ашаха“ — поясни Гонт. — Както и да е, според египтяните този амулет премахва болката.

Поли се засмя. Не искаше да бъде неучтива, но за това ли бе била толкова път? Та то дори нямаше естетическа стойност. Всъщност, честно казано, направо си беше грозно.

— Наистина не мисля, че…

— Аз също, но отчаяните ситуации често изискват отчаяни мерки. Уверявам ви, че амулетът е напълно автентичен… в смисъл, че не е „мейд ин Тайван“. Той наистина е създаден от египетска ръка в периода на Късния упадък и има сертификат, който го определя като „бенха-литис“ — бяла магия. Искам да го вземете и да го поносите. Знам, че звучи глупаво и сигурно е такова, но на земята има какви ли не чудеса. Неща, за които и в най-прекрасните си сънища не сме мечтали.

— Наистина ли вярвате във всичко това? — попита Поли.

— Да. През живота си съм бил свидетел на събития, пред които дори вълшебен амулет изглежда нормално. — Немирна искрица за миг озари кафявите му очи. — Светът е пълен с какво ли не, Поли. Но да оставим това сега. Става въпрос за вас. Още като се видяхме онзи ден, когато болката предполагам не е била толкова силна, усетих на какво страдание сте подложена. И си помислих, защо пък да не опитате с този… амулет. В края на краищата може пък и да ви е от полза. Традиционната медицина не ви помогна, нали?

— Благодаря ви за загрижеността, господин Гонт, но аз наистина…

— Лийлънд, ако обичате.

— Да. Та благодаря ви, Лийлънд, но се страхувам, че не съм суеверна.

Тя вдигна поглед и срещна ясните му кафяви очи.

— Не е важно вие да сте суеверна, Поли. Важното е, че това тук е… — Той разклати верижката и амулетът леко подскочи на халката си.

Тя отвори уста да му възрази, но не успя да изрече и дума. Изведнъж си спомни една случка от миналата пролет. Нети си беше забравила някакво списание у тях и докато го разлистваше вяло, прехвърляйки статийки за деца-изроди в Кливлънд и геологически формации на Луната, които изобразявали лицето на Кенеди, Поли попадна на съобщение за нещо, наречено „Заветът на древността“, което според авторите лекувало главоболие, язва и артрит.

Съобщението бе онагледено с черно-бяла рисунка, на която се виждаше мъж с дълга брада и висока магьосническа шапка (Нострадамус или някой от сорта). Той държеше нещо като детска книжна въртележка над тялото на човек в инвалидна количка. Нещото обливаше инвалида в лъч светлина и макар че никъде не се казваше направо, целта явно бе да се внуши на читателите, че човечецът утре-вдругиден ще рипне като нов. Естествено написаното бе просто капан за наивници. Уловка за хора, чийто разум е размътен или