Неизживени спомени

лежеше в несвяст на пода и кашлянето, което бе чула, не беше кашляне, а отчаян стон за глътка въздух?

След прекрасния ден, който бяха прекарали, тази мисъл й се виждаше зловещо правдоподобна. Посегна към дръжката на вратата… но бързо се отказа и притеснено разтърка отпусната кожа под шията си. Горчивият й опит я бе научил на две неща: никой не безпокои Данфърд в кабинета му, без да почука, и никой няма право да влиза неканен в неговата светая светих.

"Да, но ако е получил удар… или… или…"

Мисълта за обърнатия стол предизвика в нея нови тревоги.

„Ами ако е заварил крадец в къщата? Ако крадецът го е ударил с нещо по главата, а после го е завлякъл в кабинета?“

Тя леко почука на вратата.

— Данфърд? Добре ли си?

Отново никой. В къщата цареше пълна тишина. Само стенният часовник на дядо й достолепно тиктакаше в дневната… Не, и столът на Данфърд — вече беше сигурна — столът на Данфърд скърцаше.

Ръката й отново посегна към дръжката.

— Данфърд, добре ли…

— Изчезвай! Остави ме на мира, животно! — изрева Кийтън отвътре.

Миртъл отскочи като опарена. Сърцето й бясно заби. Не беше само от изненадата. Гневът и неприкритата ненавист в гласа му я ужасиха. След спокойната и приятна сутрин, която бяха прекарали, и с нож да я беше рязал, нямаше да я заболи толкова.

— Данфърд… помислих, че ти е станало лошо…

Гласът й бе тънък шепот. Дори самата тя не се чуваше.

— Махай се!

Беше вече зад вратата.

„Боже Господи, той е полудял? Възможно ли е? Как е възможно? Какво се е случило тук?“

Но нямаше отговор. Имаше само болка. Тя се качи като пребита горе, извади новата си кукла от килера и се скри в спалнята. Свали обувките си, прегърна куклата и легна с нея на леглото.

Някъде в далечината се чуваха сирени, но тя изобщо не им обърна внимание.

Спалнята им беше прекрасна в този час на деня, светла, огряна от слънцето, но Миртъл нищо не забелязваше. За нея бе непрогледен мрак. В душата й бе останала само скръб — дълбока, задушаваща скръб, която дори прекрасната кукла не можеше да утеши.

Господи, какво щастие бе изпитала днес! Сигурна беше, че и за него е било така. А сега всичко бе загубено. Завинаги.

Какво се бе случило?

Господи, кой има вина за всичко това!?

Жената притисна куклата до себе си, впери поглед в тавана и заплака силно и неудържимо като дете.

Единадесета глава

1.

Петнайсет минути преди полунощ в края на най-дългата октомврийска неделя шериф Алън Пангборн излезе от сутерена на болницата „Кенибек Вали“ и тръгна по коридора бавно, с наведена глава. Краката му, обути в гумени болнични галоши, се влачеха вяло по балатума. Вратата зад гърба му плавно се затвори и надписът й лъсна на неоновото осветление:

МОРГА ВЛИЗАНЕТО НА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕНО!

В дъното на коридора един санитар в сиви работни дрехи миеше пода с бавни, мързеливи движения. Без да спира, Алън свали хирургическата шапка от главата си, бръкна под зелената престилка и я пъхна в джоба на дънките си. Глухото буботене на миялната машина го приспиваше. Болницата в Огъста бе последното място на света, на което му се искаше да бъде тази вечер.

Като го видя да се приближава, санитарят вдигна глава и изключи машината.

— Не ми изглеждаш добре, приятел — каза той.

— Въобще не се учудвам. Имаш ли цигара?

Санитарят извади пакет „Лъки“ от горния си джоб и му го подаде.

— Недей да палиш тук — каза той и кимна към моргата. — Доктор Райън ще ми писка.

— А къде? — понита Алън.

Той го заведе до близкия коридор и посочи една от вратите.

— Оттам ще излезеш на двора, но я подпри, защото иначе ще трябва да обикаляш цялата сграда, за да влезеш обратно. Имаш ли си кибрит?

Алън тръгна по коридора.

— Имам запалка. Благодаря ти.

— Чух, че тая вечер са двама — викна мъжът след него.

— Да — отвърна шерифът, без да се обръща.

— Аутопсиите са гадна работа.

— Прав си.

Машината заработи отново. Да, аутопсиите бяха гадна работа. Тези на Нети Коб и Уилма Джърсик бяха двайсет и трета и двайсет и четвърта поред в кариерата му. Всичките бяха гадна работа, но на по- отвратителни от тези две не бе присъствал.

Вратата, която санитарят му бе посочил, беше с автомат. Алън се огледа за нещо, с което да я подпре, но като не намери нищо подходящо, свали престилката и я затъкна на топка между касата и вратата. Нощният въздух, студен, но невероятно освежаващ след застоялата миризма на алкохоли в моргата го разсъни. Той се облегна на стената до ивицата светлина от вратата и запали цигарата си.

Първото дръпване го замая. От две години се опитваше да ги откаже и почти успяваше, но винаги се случваше нещо. Това беше и проклятието, и благословията на полицейската работа — винаги нещо се случваше.

Той погледна към звездите, които винаги го успокояваха, но не видя много. Силното осветление около болницата го заслепяваше. Алън успя да различи само Голямата Мечка, Орион и някаква червеникава точица, която вероятно беше Марс.

„Марс — помисли си той. — Това е. Воините на Марс са кацнали по обяд в Касъл Рок и първите хора, които са им попаднали, са били Нети и оная кучка Джърсик. Марсианците са ги пребили до смърт и са си тръгнали. Това е единственото възможно обяснение.“

Запита се, какво ли ще каже Хенри Райън, главният патолог на щата, ако отиде и му каже: „Докторе, работата е ясна. Тук са пипали извънземни. Случаят е приключен.“ Едва ли щеше да му е забавно. И за него нощта бе дълга.

Алън дръпна дълбоко от цигарата. Виеше му се свят, но усещането беше страхотно. В такива моменти напълно разбираше защо пушенето около болниците в Америка е забранено. Джон Калвин беше абсолютно прав — нещо, което те кара да се чувстваш така, в никакъв случай не може да е полезно за здравето. „И в същото време не мога да го оставя тоя никотин, шефе, толкова ми е сладък.“

Алън си помпели колко хубаво би било да може да си купи цял кашон от това пусто „Лъки“, да налапа всичките цигари наведнъж и да си ги запали с факла. Мислеше си колко хубаво би било, ако можеше да се напие. Но, уви, не му беше сега времето. Какво да се прави, Мърфи пак се оказваше прав — когато наистина имаш нужда да се напиеш, никога не можеш да си го позволиш. Той неволно се замисли дали пък алкохолиците наистина не бяха единствените хора на света, които искрено признават приоритетите си.