Неизживени спомени

беше. И онова, което направо го побъркваше, бе, че на практика нямаше причина да се чувства толкова неуверен в заключенията си. Единственият слаб момент във версията му бе дали е възможно Нети да забрави не само да заключи, но и да затвори вратата си, при положение че толкова се страхуваше от Уилма Джърсик. Но не можеше да се хване за това — Нети беше толкова непредвидима, че човек не можеше и да предположи на какво е способна. И все пак…

— И Уилма какво? — попита Норис. — Решава да обърне къщата с краката нагоре?

— Не, убива кучето на Нети.

— Моля!?

— Добре чу. Убива кучето.

— Господи! Каква мръсница!

— Ти пък като че ли не знаеш що за стока е.

— Да, но все пак…

Ето го пак. И то от Норис Риджуик, на когото не можеше да се разчита дори доклада си да напише като хората.

— Използвала е швейцарско ножче. По-скоро тирбушона към него. Оставила е и бележка — отмъщавала си за окаляните чаршафи. Нети пък, като разбрала каква е работата, потрошила всичките стъкла на Уилма с камъни. На всеки камък закрепила по една бележка, че това е последно предупреждение.

— Господи, Света Богородице! — възкликна Норис с известно възхищение.

— Семейство Джърсик тръгнали на църква към десет и нещо. След литургията обядвали заедно с Пуласки. Пийт Джърсик останал да гледа мача с Джейк Пуласки, така че този път дори не е могъл да се опита да укроти жена си.

— Добре, де, случайно ли са се срещнали на онзи ъгъл?

— Съмнявам се. Според мен Уилма се е прибрала, видяла е на какво прилича къщата й и се е обадила на Нети.

— Искаш да кажеш, че са се срещнали като на дуел.

— Точно.

Норис подсвирна, а после впери поглед в тъмнината и се замисли.

— Алън, защо всъщност трябва да присъстваме на тия проклети аутопсии?

— Протокол, предполагам — отвърна той, макар неговите причини да не се изчерпваха само с това.

Когато чувстваш, че нещо в едно дело не е наред, че някаква брънка във веригата се губи (а сега случаят беше именно такъв), ти трябва един съвсем малък детайл, нещо безкрайно незабележимо на пръв поглед, което да те изкара от лабиринта и да даде насока на мислите ти. Трябва ти пирон, на който да закачиш шапката си.

— При това положение мисля, че е време Общината да наеме човек за протоколната работа — промърмори Норис.

Алън се разсмя. Вътрешно обаче и през ум не му минаваше да се смее, не само защото моментът не беше подходящ. В това дело нещо не беше наред. На повърхността всичко изглеждаше ясно, но навътре, там, където живееше (а понякога и се криеше) инстинктът, мароканците продължаваха да изглеждат по- правдоподобно. Поне за Алън.

Хайде стига! Нали току-що обясни на Норис всичко от игла до конец, и то за една цигара време.

Да, наистина. Но нима беше възможно две жени, дори ако едната е луда, а другата — същинска змия, да се срещнат на един ъгъл и да се изколят една друга като пилци за едното нищо?

Той не знаеше. И понеже не знаеше, захвърли цигарата и започна да разнищва всичко отначало.

2

За Алън всичко започна с едно обаждане на Анди Клатърбък. Когато телефонът иззвъня, той тъкмо беше изключил телевизора (второто полувреме на мача едва бе започнало) и обличаше палтото си. Беше решил да отиде до „Неизживени спомени“ и да се види с господин Гонт, ако е там. Може би дори щеше да срещне Поли. Обаждането промени всичко.

Като се върнал от обяд, Клат заварил Еди Уорбъртън на телефона в офиса. Ставала някаква патаклама на „Уилоу“ и „Форд“, две жени се биели или нещо такова. Еди казал, че няма да е лошо да се обадят на шерифа.

— Откъде накъде Еди Уорбъртън ще отговаря на телефона в полицейския участък!? — ядоса се шерифът.

— Ами сигурно дежурният не си е бил на мястото и Еди си е помислил, че…

— Той прекрасно знае каква е процедурата — като го няма дежурният, обажданията автоматично се препращат при мен.

— Не знам от какъв зор се е обадил — каза Клат със зле прикрито нетърпение, — но не това е важното. Четири минути по-късно, докато говорех с Еди, постъпи второ обаждане по случая. Някаква бабичка. Не можах да запиша името й — или от притеснение забрави да ми го каже, или просто не искаше да се представя. Както и да е, каза, че на ъгъла на „Форд“ и „Уилоу“ става страшна битка. Биели се две жени. Според нея — с ножове. Каза, че още са там.

— Още ли се бият?

— Не, вече били на земята. И двете.

— Ясно. — Мозъкът на Алън заработи на пълни обороти. — Регистрира ли обаждането, Клат?

— Да, разбира се.

— Добре. Сийтън е дежурен днес, нали? Прати го веднага там.

— Пратих го.

— Слава Богу. А сега се обади на щатската полиция.

— Да искам ли екип?

— Още не. Засега ги уведоми за ситуацията. Ще се видим там, Клат.

Когато отиде на местопрестъплението и видя цялата касапница, Алън моментално се обади в Оксфордския участък на щатската полиция и ги помоли незабавно да изпратят не един, а два екипа, ако могат да си го позволят. В същото време Клат и Сийтън Томас стояха с разперени ръце пред двете жертви и увещаваха хората да се прибират по домовете си. Норис пристигна, хвърли един поглед и отиде да вземе жълтата лента с надпис: „ПОЛИЦЕЙСКА ТЕРИТОРИЯ — ПРЕСИЧАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ от багажника на колата. Лентата здравата бе прашасала и впоследствие Норис каза на Алън, че сериозно се е усъмнил дали изобщо ще се залепи — толкова беше стара.

Лентата все пак още вършеше работа и Норис я опъна в широк триъгълник около двете жени, които изглеждаха като прегърнати в основата на пътния знак. Зяпачите не се прибраха по къщите си, но поне се отдръпнаха встрани. Бяха около петдесетина, но с разнасянето на мълвата броят им непрекъснато нарастваше. Анди Клатърбък и Сийтън Томас едва смогваха да удържат тълпата без предупредителни изстрели. Алън напълно им съчувстваше.

В Мейн убийствата се разследваха от Криминалния отдел на щатската полиция и за провинциалните зайци (каквито бяха повечето от тях) най-страшното настъпваше от момента на установяване на престъплението до идването на тежкарите от криминалния. Местните ченгета отлично знаеха, че точно тогава най-често се прекъсва така наречената доказателствена верига. Повечето от тях знаеха също, че всяко тяхно действие ще бъде разгледано под лупа от столичните тарикати — все от Съда и Главната прокуратура — които открай време смятаха, че провинциалните полицаи се държат на местопрестъплението като слонове в стъкларски магазин.

А всичките тия зяпачи, които стояха мълчаливо и гледаха като треснати, направо всяваха ужас у Алън. Напомняха му на зомбитата от „Събуждането на мъртвите“.

Той грабна рупора от задната седалка на колата си и им каза веднага да се прибират по домовете си. Хората бавно започнаха да се разотиват. Алън за пореден път прехвърли правилника в главата си и се обади в участъка. Сандра Макмилън приемаше обажданията там. Тя не беше кой знае колко печена, но, дето има една дума, на харизан кон зъбите не се гледат. Освен това той се надяваше, че като научи за