— Смяташ ли да присъстваш на кълцането? — попита Хенри.
— Да. Райън ли ще прави аутопсиите?
— Доколкото знам, да.
— Мисля да взема и Норис. Телата първо ще отидат в Оксфорд, нали?
— А-ха. Обикновено там ги режем.
— Ако тръгнем сега с Норис, ще стигнем преди тях.
Пейтън кимна.
— Вървете, щом искате. Мисля, че нямаме повече работа тук.
— Ще ми се да изпратя двама от моите хора с твоите екипи. Като наблюдатели. Имаш ли нещо против?
Той се замисли.
— Не, но кой ще пази реда тук? Баба ми ли?
Алън изведнъж усети, че чашата на търпението му всеки момент ще прелее. Беше прекарал ужасен ден, беше изтърпял обидите на Хенри по адрес на служителите, както и всичките му останали простотии, но… трябваше да му прави мили очи, за да вкара хората си в разследване, което изобщо не беше от тяхната компетенция.
— Хайде, Хенри. Неделя вечер е. Дори „Кроткият тигър“ е затворен.
— Откъде тоя мерак да си в играта, Алън? Да няма нещо навързано? Разбрах, че двете не са се разбирали особено и че онази отгоре е освиткала не кой да е, а мъжа си.
Шерифът се замисли.
— Нищо навързано няма. Поне аз не знам. Просто…
— Просто не ти го побира акъла?
— Кажи-речи.
— Добре, стига хората ти да са наясно, че само ще слушат и толкоз.
Алън едва забележимо се усмихна. Помисли си да каже на Пейтън, че ако нареди на Клат и Джон Лапоант да задават въпроси, те най-вероятно ще избягат през девет планини в десета, но се отказа.
— Дума няма да проронят. Бъди сигурен.
3
Ето така двамата с Норис Риджуик се бяха озовали в двора на „Кенибек Вали“ след най-дългата неделя в живота им. Но денят, слава Богу, в едно-единствено нещо приличаше на живота на Нети и Уилма: беше свършил.
— Смяташ ли да си наемем хотел за през нощта? — неуверено попита Норис.
Алън нямаше нужда от свръхестествени способности, за да разбере за какво си мисли той. Притесняваше се да не се размине с утрешния риболов.
— Дума да не става — отвърна и прибра престилката, с която беше подпрял вратата. — Хайде да се махаме оттук.
— Готово — отвърна Норис и за пръв път днес бе наистина доволен.
Пет минути по-късно двамата вече пътуваха по шосе 43 към Касъл Рок. Когато пристигнаха, от понеделника вече бяха минали три часа.
4
Алън спря зад сградата на Кметството и излезе от колата. Собственият му автомобил беше паркиран в дъното до разнебитения фолксваген-костенурка на Норис.
— Прибираш ли се? — попита той.
Норис се усмихна притеснено и сведе очи.
— Само да си хвърля униформата.
— Норис, колко пъти ще тл казвам да не използваш тоалетната като съблекалня?
— Хайде, Алън, знаеш, че не винаги го правя.
Глупости, и двамата знаеха, че това е редовният му номер.
— Карай — въздъхна шерифът. — Днес много ти се насъбра. Извинявай.
Полицаят сви рамене.
— Какво да се прави. Такива неща не се случват всеки ден и на всички ни дойде нанагорно.
— Накарай Санди или Шийла да ти впишат извънредни часове, ако още са тук.
— А да скъсам ли нервите на Бъстър? — засмя се уморено Норис. — Мисля този път да пасувам. Тоя здрава та ме е нарочил, Алън.
— Продължава ли да ти трови нервите?
Алън почти беше забравил за съветника.
— Не, но като ме срещне някъде, да може с поглед ще ме убие.
— Аз лично ще му лепна квитанцията утре сутринта.
— Като пише твойто име, няма проблеми — каза той и тръгна към служебния вход. — Лека нощ, Алън.
— Наслука утре.
Норис веднага се оживи.
— Благодаря. Да видиш каква въдица има в новия магазин, Алън — направо страхотия!
Алън се усмихна.
— Сигурен съм. Все се каня да посетя тоя приятел — изглежда, че при него има по нещо за всеки. Защо пък и аз да не си харесам нещо?
— Наистина, защо пък не? Знаеш ли колко неща има. Направо ще се шашнеш.
— Лека нощ, Норис. И благодаря.
— Няма за какво — отвърна Норис, но определено му стана приятно.
Алън се метна на колата, излезе от паркинга и тръгна надолу по Мейн Стрийт. По навик огледа сградите от двете страни на улицата, без дори да си дава сметка, че пак се поддава на професионалната си деформация. Направи му впечатление, че горният етаж на „Неизживени спомени“ свети. В град като Касъл Рок никой не стоеше буден до толкова късно. Помисли си, че Лийлънд Гонт сигурно страда от безсъние, и отново си каза, че трябва да го посети. Но това щеше да стане едва след като случаят с Нети и Уилма станеше ясен до последния детайл.
На ъгъла на „Мейн“ и „Лорел“, той даде мигач и понечи да завие наляво, но спря насред кръстовището и тръгна в обратна посока. Майната му! За какво да се прибира вкъщи. Домът му бе празен и студен, пълен със затворени врати, зад които дебнеха спомени. А в другия край на града имаше една жива жена, която сигурно отчаяно се нуждаеше от някого. Точно колкото и той, живият мъж, се нуждаеше от нея.
Пет минути по-късно Алън угаси фаровете и тихо влезе в двора на Поли. Вратата сто на сто щеше да бъде заключена, но той знаеше под коя саксия да погледне.
5
— Какво правиш още тук, Санди? — попита Норис от вратата и разхлаби вратовръзката си.
Сандра Макмилън, застаряваща блондинка, която от двайсет години насам заместваше телефонистката на участъка, тъкмо си тръгваше. Изглеждаше много уморена.
— Шийла имаше билети за шоуто на Бил Козби в Портланд — каза тя. — Искаше да остане, но аз я изгоних. В края на краищата Бил Козби не идва всеки ден в Мейн.
— Да ти кажа честно сега предпочитам да не бях гонила Шийла. Тук беше една лудница — обадиха се от всички възможни телевизии, а до единайсет и нещо участъкът приличаше на универсален магазин преди Коледа.
