Той спря водата и внимателно попи ръката си. Нито един от пръстите му не беше счупен — поне на пръв поглед, но и трите бяха започнали да се подуват въпреки студената вода. Капанът беше оставил тъмночервен отпечатък върху кокалчетата на пръстите му. Оголената плът под падналия му нокът кървеше, а онова болезнено пулсиране отново бе започнало.
Той се върна в празната стая, прибра капана в кутията и го скри в горното чекмедже на бюрото си. Извади отвътре флакона с аналгина и изтърси три таблетки в устата си.
После събра фолиото и панделката, напъха ги в кошчето и ги покри с хартия.
Нямаше намерение да казва на Алън или на когото и да било за гадния номер, който Бъстър му бе погодил. Щяха да се смеят, но Норис знаеше какво щяха да си помислят… или поне си мислеше, че знае:
— И сам ще се оправя — каза обидено Норис. — Както аз си знам и когато аз реша.
И изведнъж му мина ужасната мисъл — ами ако Бъстър не е останал доволен от капана, който в края на краищата можеше и да не подейства? Ако е отишъл у тях? Въдицата му е там, а той дори не я бе заключил. Просто я беше подпрял в ъгъла до кошницата за риба. Ами ако той е разбрал колко му е скъпа и е решил да я счупи на две?
— Само да е посмял, главата му ще счупя! — закани се той с плътен и гневен глас, който Хенри Пейтън и останалите му колеги едва ли биха разпознали.
И през ум не му мина да заключи на излизане. Всъщност беше забравил дори за болката си. Единственото, което го интересуваше, бе да се прибере час по-скоро вкъщи и да се увери, че въдицата му още е здрава.
8
Тялото под завивките не се помръдна, когато Алън влезе в спалнята и той реши, че Поли е заспала. Вероятно с помощта на някой и друг перкодан. Той се съблече безшумно и внимателно се пъхна в леглото до нея. Но щом сложи слава на възглавницата, видя, че очите й са отворени и го гледат. В първия момент се стресна.
— Кой странник идва нощем в леглото на таз девица? — попита тихо тя.
— Аз съм, кой друг? — отвърна той и се усмихна. — Извинявай, че те събудих, девице.
— Не бях заспала — каза тя и го прегърна.
Той плъзна ръце около талията й. Топлината й му доставяше удоволствие. Така затоплена, Поли беше като задрямала печка. Алън за миг усети нещо твърдо до гърдите си и бегло осъзна, че тя носи нещо под памучната си нощница. После нещото се търкулна и увисна под мишницата й на сребърната си верижка.
— Добре ли си? — попита я.
Тя допря лице до неговото и го притисна до себе си.
— Не — отвърна.
Гласът й затрепери и жената се разплака. Той я остави да си поплаче в прегръдките му и погали косите й.
— Защо не ми е казала какво й причинява тази жена, Алън? — попита накрая Поли и леко се дръпна назад.
Очите му вече бяха свикнали с мрака и той успя да различи лицето й — тъмни очи, тъмна коса, бяла кожа.
— Не знам.
— Само да ми беше казала, щях да оправя нещата. Щях лично да отида при Уилма Джърсик и… и…
Не беше сега моментът да й каже, че Нети се е включила в играта с почти същото ожесточение и злоба както и Уилма. Нито пък, че идва ден, в който с всичките Нетита и Уилми на света става нещо, което не е по силите на никого да оправи.
— Часът е три и половина. — Това едва ли е най-подходящото време да говорим за това какво е могло и какво е щяло да стане. — Поколеба се за миг и продължи: — Според Джон Лапоант тази сутрин Нети ти е казала нещо за Уилма — всъщност вчера сутринта. Какво беше то?
Поли се замисли.
— Не знаех, че става дума за Уилма. Поне не тогава. Нети ми донесе лазаня. А ръцете ми… ръцете ми наистина бяха зле. Тя веднага разбра. Нети е… беше… може и да е била… ох, и аз не знам вече какво да кажа… Беше разсеяна за някои неща, но аз лично не можех нищо да скрия от нея.
— Тя много те обичаше.
Думите му отново я разплакаха. Знаеше, че ще стане така, но знаеше също, че има сълзи, които просто трябва да се изплачат независимо от часа. Защото иначе те задушават отвътре.
След малко Поли отново беше в състояние да говори. Ръцете й обгърнаха врата му и тя продължи:
— Сложи ми ония глупави ръкавици и отиде да направи кафе. Попитах я дали си има работа вкъщи и тя каза, че няма. Каза, че Райдър бил на пост, а после нещо от рода на: „Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно“. Не ти предавам точно думите й, но беше нещо такова.
— Кога дойде при теб?
— Около десет и петнайсет. Може би малко по-рано или по-късно, но там някъде. Защо, Алън? Има ли някакво значение?
Когато се пъхна под завивките, той имаше чувството, че ще заспи още щом сложи глава на възглавницата. Сега беше по-буден от всякога и мислите не му даваха мира.
— Не. Не смятам, че значи нещо. Освен че Нети е мислела за Уилма в онази сутрин.
— Просто не мога да повярвам. Тя изглеждаше толкова добре напоследък. Наистина. Помниш ли, като ти разказах как набра кураж да отиде в „Неизживени спомени“ сама миналата сряда?
— Да.
Свали ръце от врата му и се обърна по гръб. Алън чу, че нещо издрънча, но отново не му обърна внимание. Мислите му бяха заети с онова, което Поли му бе разказала, и той изследваше всяка дума както бижутер оглежда съмнителен камък.
— Трябва да уредя нещата по погребението — каза тя. — Нети имаше роднини в Ярмът, но те не искаха да имат нищо общо с нея, докато беше жива, та камо ли сега. Все пак трябва да им се обадя утре. Ще мога ли да отида до дома на Нети, Алън? Мисля, че тя имаше някакво тефтерче с телефони.
— Аз ще ти го донеса. Няма да ти разрешат да изнесеш нищо от къщата, поне докато доктор Райън не се произнесе след аутопсията, но не виждам нищо лошо да ти дам да препишеш два-три телефона.
— Благодаря ти.
Изведнъж му хрумна нещо.
— Поли, в колко часа си тръгна Нети оттук?
— Мисля, че към единайсет без нещо. Може и да е било единайсет. Не, едва ли е стояла цял час. Защо?
— Нищо — отвърна той.
И тук нищо не се губеше. Ако Нети беше стояла по-дълго у Поли, тя нямаше да има време да се прибере вкъщи, да намери кучето си мъртво, да събере камъните, да напише бележките, да ги закрепи, да отиде у Уилма и да й изпочупи стъклата. Но тя се бе разделила с Поли в единайсет без петнайсет, което ще рече повече от два часа преди трагедията. Достатъчно време.
Той не можеше да му отговори. Но не можеше да отговори и на един друг въпрос — как Нети е пренесла камъните до дома на Уилма? Тя нямаше книжка, нито пък имаше представа как се кара кола.
