И все пак Алън не можеше да се отърве от мисълта, че камъните са донесени с бележките на тях. Нямаше причина да мисли така, но му изглеждаше правдоподобно… Точно така би постъпило едно дете или някой, който
Някой като Нети Коб.
Не можеше.
Поли сложи длан на лицето му.
— Толкова се радвам, че дойде, Алън. Сигурно и за теб е било ужасно.
— Важното е, че свърши. И ти трябва да го приемеш така. Хайде, поспи. Имаш много работа утре. Искаш ли да ти дам едно хапче?
— Не, ръцете ми са по-добре. Поне те. Алън?
Тя замълча и се размърда неспокойно в леглото.
— Какво?
— Нищо. Друг път ще ти кажа. Мисля, че вече ще мога да заспя. Добре, че дойде. Лека нощ.
— Лека нощ, скъпа.
Тя се обърна, придърпа завивките и утихна. За миг той си помисли как го бе прегърнала — с ръце, сплетени зад врата му. Щом като можеше да вплете така пръстите си, значи
Поли започна лекичко да похърква. Всъщност Алън намираше хъркането й приятно. Беше толкова хубаво да споделяш леглото си с друг човек, истински човек, който издава истински звуци и… понякога ти дърпа завивката.
Той се усмихна в тъмнината.
А после мислите му отново се върнаха към убийствата и престана да се усмихва.
Случаи като този не се нуждаеха от разследване. Дори Сийт Томас може да ти каже какво точно е станало, само като погледне местопрестъплението през дебелите си цайси. Вярно, че вместо пистолети за дуел бяха използвани кухненски прибори, но резултатът беше същият — две тела в моргата на „Кенибек Вали“. Единственият въпрос бе защо се бе случило всичко това.
Беше имал някои въпросителни, някои бегли съмнения, но те щяха да се изпарят още преди земята да погълне Уилма и Нети.
Сега въпросителните бяха станали по-тревожни, а някои от тях
имаха и имена.
За Алън всеки криминален случай беше като градина, оградена от висока стена. За да влезеш, трябва да намериш вратата. Понякога те бяха няколко, но той от опит знаеше, че винаги е поне една. Естествено, че как иначе градинарят е влязъл да посее семената? Случваше се вратата да е голяма, със стрелка към нея и огромен неонов надпис ВХОД или пък малка, покрита с толкова много бръшлян, че трябва да се луташ дълго, преди да я откриеш, но винаги съществуваше. И ако търсиш упорито, ако не те е страх да израниш ръцете си в храсталаците, неминуемо ще я намериш.
Понякога вратата бе малко веществено доказателство, намерено на местопрестъплението. Друг път пък — свидетел или предположение, основано на факти и логика.
Предположенията на Алън за този случай бяха: първо, че Уилма е следвала отдавна изградения си стереотип да се подиграва с хората и да ги подлудява; второ, че този път е избрала неподходящ човек за игричките си; и трето, че на Нети отново й е прищракало, както когато бе убила мъжа си. Но…
Ако Нети не беше казала това, какво щеше да се промени? Колко от предположенията му щяха да се изяснят?
Алън не знаеше.
Просто лежеше в тъмната спалня и се чудеше дали в края на краищата ще намери вратата.
Може би Поли не е чула добре думите на Нети?
Технически беше възможно, но той не го вярваше. Действията на Нети, поне до един момент, съвпадаха с онова, което Поли твърдеше, че е чула. Нети не се беше явила на работа в петък, беше казала, че е болна. Може и така да е било, но може би просто се е страхувала от Уилма. Това се връзваше — знаеха от Пийт Джърсик, че след като е видяла окаляните си чаршафи, тя се е обадила да сплаши Нети. Може и на следващия ден да е звъняла, без Пийт да разбере. Но в събота сутринта Нети беше дошла при Поли с лазаня. Щеше ли да е в състояние да я направи, ако другата жена непрекъснато я е тормозила по телефона? Едва ли.
И после — камъните, с които са строшени стъклата на Уилма. Към всеки един от тях е била закрепена бележка с един и същи текст: „КАЗАХ ТИ ДА МЕ ОСТАВИШ НА МИРА. ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.“ Предупреждението обикновено означава, че на този, към когото е отправено, се дава време да промени поведението си. Но за двете жени часът вече е бил ударил. Те са се срещнали на онзи ъгъл само два часа след като камъните са били хвърлени.
Всъщност и за това можеше да се намери някакво обяснение. Когато Нети е намерила кучето си мъртво, тя сигурно не е била на себе си. Също и Уилма, когато е заварила къщата си като след бомбардировка. И само едно телефонно обаждане е било достатъчно, за да пламне искрата. Някоя от двете се е обадила… и фитилът се е запалил.
Алън се обърна на една страна и си помисли колко хубаво би било да може както едно време да получи справка за телефонните обаждания през този ден. Ако можеше да документира факта, че те са говорили преди последната си среща, щеше да се чувства много по-спокоен.
Добре, да приемем, че са говорили. Остават бележките.
Всичко му изглеждаше сбъркано.
Виждаше му се направо невероятно.
Такъв развой предполагаше последователност на мисли и действия, каквато просто не пасваше на представата му за Нети Коб. Убийството на мъжа й бе последица от дългогодишен тормоз, но самото то бе извършено импулсивно от една жена с изкривена психика. Ако данните в старите досиета на Джордж Банерман бяха точни, тя със сигурност не е писала предупредителни писма на Албиън Коб, преди да го убие.
Онова, което му се виждаше правдоподобно, бе къде-къде по-просто: Нети се връща, намира кучето си мъртво, грабва сатъра от кухнята и хуква да се разправи с полякинята.
Но ако е така, тогава кой е изпочупил стъклата на Уилма?
Джон Лапоант беше прикрепен към екипа, който цял следобед проследяваше движението на Нети, доколкото е имало такова. Беше отишла у Поли с лазанята и бе споделила с нея, че има намерение да отиде до новия магазин „Неизживени спомени“ и да се срещне със собственика Лийлънд Гонт, ако е там. Поли
