двамата вдигнаха глави от вестника и учудено погледнаха към колата.
— Адска машина — каза Хенри.
— Вярно — кимна Бил.
Двамата с нетърпение изчакаха шофьорът да угаси двигателя и да отвори вратата. Един крак, обут в протрит ботуш и тесни избелели дънки, се подаде от тъмната вътрешност на челънджъра. Миг по-късно се показа и самият шофьор. Изправи се под палещото слънце, свали очилата, пъхна ги в ризата си и се огледа лениво и самодоволно наоколо.
— Я виж ти! — възкликна Хенри. — Блудният син се завръща.
Бил Фулертън зяпна изумен, като че виждаше привидение.
— Ейс Мерил! От плът и кръв.
— Какво, по дяволите, прави тук? — попита ядосано Хенри. — Мислех, че е отишъл в Меканик Фолс, там да им къса нервите.
— Не ’нам — отвърна Бил и разсеяно задърпа долната си устна. — Виж го, моля ти се! Сив като плъх и сигурно два пъти по-подъл! На колко години трябва да е, Хенри.
— Знам ли. Между четирийсет и петдесет. Кой го е грижа на колко години е? Важното е, че като го видя все си мисля за неприятности.
Сякаш чул ги, Ейс се обърна към витрината и бавно и нахално им помаха. Двамата мъже подскочиха и се засуетиха като стари моми, които са разбрали, че многозначителното подсвиркване на млад левент се отнася до тях.
Новодошлият пъхна ръце в джобовете на дънките си и се отдалечи — човек, който за никъде не бърза и от нищо не му пука.
— Мислиш ли, че трябва да се обадим на шериф Пангборн? — попита Хенри.
Бил Фулертън отново подръпна устната си.
— Той съвсем скоро ще разбере, че Ейс се е върнал. Няма да се наложи ние да му казваме.
Двамата мълчаливо гледаха мъжа, който крачеше нагоре по Мейн Стрийт, докато накрая съвсем се скри от погледите им.
7
Като го гледаше как се шляе безгрижно по улиците, човек едва ли можеше да предположи, че Ейс Мерил има сериозен проблем. Проблем, който Бъстър Кийтън в известен смисъл би разбрал. Той дължеше на едни хора огромна сума пари. Всъщност близо сто хиляди долара, ако трябва да бъдем точни. Но докато най-лошото, което кредиторите на Бъстър можеха да направят, бе да го пъхнат в затвора, то тези на Ейс щяха направо да го затрият от лицето на земята, ако не успееше да им върне парите до първи ноември.
Момчетата, които навремето бе тероризирал — момчета като Теди Дъчамп, Крис Чамбърс и Върн Тесио — биха го познали от пръв поглед, въпреки посивелите коси. Това едва ли щеше да е така през годините, когато Ейс работеше в местната текстилна фабрика (която от пет години беше затворена). По онова време единствените му пороци бяха бирата и малките кражби. Беше натрупал килограми в резултат на първото, а заради второто бе непрекъснато под окото на покойния шериф Джордж Банерман. След това той откри кокаина.
Благодарение на тази вълшебна субстанция напусна работата си във фабриката, свали двайсет килограма и се преквалифицира в първокласен обирджия. Финансовото му състояние започна да се колебае по начин, който само наркотрафикантите и големите спекуланти на борсата могат да изпитат. Започваше седмицата разорен и я завършваше с петдесет-шейсет хиляди долара, заровени под корените на изсъхналата ябълка в задния му двор. Един ден си поръчваше по седем блюда в „Морис“, а на следващия ядеше макарони и сирене в кухничката на караваната си. Всичко зависеше от търсенето и предлагането, защото и той като всички пласьори на наркотици беше най-добрият клиент на самия себе си.
Година и нещо, след като новият Ейс — длъгнест, измършавял, посивяващ и пристрастен — излезе от безразличието, в което живееше, откакто си бяха разменили шапките с училището, той срещна едни приятелчета от Кънектикът. Те търгуваха с оръжие като едното нищо. Той се срещна очи в очи с тях само веднъж. И те като него си бяха най-добрите клиенти. Братята Корсън му предложиха нещо, което за района на Мейн си беше здрава сделка, и Ейс с удоволствие прие. Колкото решението му да започне да се занимава с кокаин беше продиктувано от чисто финансови съображение, толкова и това тук имаше за цел едната далавера. Ако имаше нещо на света, което той да обичаше повече от колите и кокаина, това без съмнение бяха оръжията.
При един от временните си фалити реши да отиде при чичо си, който даваше заеми на половината град и за когото се смяташе, че е червив от пари. Ейс не виждаше причина да не се класира за заем: беше млад (е… на четирийсет и осем… но
Чичо му обаче имаше съвсем друго мнение по въпроса.
— Не — каза му Реджиналд „Поп“ Мерил. — Знам откъде ти идват парите, когато ги имаш. От оня бял боклук!
— Но, чичо…
— Не ме чичкосвай — прекъсна го той. — Дори в момента имаш бели петна по носа. Невнимание. Хората, които взимат такива боклуци, винаги стават невнимателни. А невнимателните свършват в затвора. И то, ако имат късмет. — Иначе торят едно местенце метър на два. Не мога да си прибирам вересиите нито от мъртъвци, нито пък от затворници. С две думи — няма да ти дам и пукната нара.
Единият от гафовете стана малко след като Алън Пангборн бе поел задълженията си като шериф на Касъл Рок. Един прекрасен ден той завари Ейс и двама негови приятелчета при опит да разбият касата в кабинета на Хенри Бофорт в „Кроткия тигър“. Всичко беше изпипано като по тетрадка и Ейс се озова в затвора „Шоушанк“ едва три месеца след като чичо му го бе предупредил, че ще свърши там. Обвинението в опит за грабеж отпадна след споразумение между адвоката и прокурора, но остана влизането с взлом — достатъчна причина да го окошарят.
Излезе през пролетта на 1989 и се премести в Меканик Фолс. Имаше и работа — магистралата до Оксфорд беше включена в щатската програма за устройване на предсрочно освободените и Джон „Ейс“ Мерил бе назначен да се занимава с поддръжката и да помага в сервиза почасово.
Много от старите му приятелчета още се навъртаха наоколо, редовните му клиенти — също, и той отново се захвана със стария бизнес.
Запази работата си на магистралата до окончателното изтичане на изпитателния му срок и още на следващия ден напусна. Точно тогава му се обадиха вездесъщите братя Корсън от Данбъри, Кънектикът и не след дълго започна да продава пушкалата им с лекотата, с която бе пласирал и белите прахчета.
Някак в движение залогът се вдигна и скоро вместо с пистолети, пушки и самозареждащи се карабини неусетно започна да търгува с автоматични и полуавтоматични оръжия. Кулминацията настъпи през юни, когато продаде управляема ракета със земно базиране на някакъв моряк с южноамерикански акцент. Морякът прибра устройството и му наброи сто и седемдесет чисто нови стотачки с непоследователни серийни номера.
— Какво ще правите с това? — попита Ейс с известно възхищение.
— Каквото си поискам, сеньор — отвърна му сериозно мъжът.
А после, през юли, всичко се обърка. Ейс и досега не можеше да проумее как е могло да се случи. Знаеше само, че щеше да е по-добре да си беше стоял при братята Корсън и за кокаина, а не само оръжието.
Вместо това той спазари един килограм първокласна колумбийска дрога с някакъв пласьор от Портланд, като финансира сделката с помощта на Майк и Дейв Корсън. Братлетата кихнаха осемдесет и пет хиляди долара и го оставиха да действа. Стоката струваше два пъти повече от исканата цена — беше чист първокачествен кокаин. Ейс знаеше, че осемдесет и пет бона са си много пари, много повече, отколкото бе свикнал да върти, но се чувстваше уверен и готов за подвизи. По онова време имаше едно верую в живота — „Няма проблеми!“. Но нещата се промениха. При това значително.
Промяната започна, когато Дейв Корсън се обади от Данбъри, Кънектикът и го попита как я мисли тая да
