Искате да кажете като в онзи филм?
— Не точно.
Господин Гонт мина зад щанда до старомодния касов апарат, взе някакъв ключ и отвори чекмеджето отдолу. Извади отвътре два плика, подаде му единия, а други остави на плота.
— Малко съм я променил. Ето ключовете.
— Ей, чакайте малко! Казах ви, че…
Очите на господин Гонт имаха странен цвят, който не можеше да определи, но щом потъмняха и започнаха д проблясват насреща му, коленете му отново омекнаха.
— Оплел си се като пиле в кълчища, Ейс, но ако не престанеш да си заравяш главата в пясъка като щраус, струва ми се, че ще изгубя интерес да ти помагам. Сътрудници мога да си намеря винаги. Повярвай ми, през годините съм наемал стотици хора. Може би дори хиляди. Затова престани да се опъваш
Той взе пликчето. Щом пръстите му докоснаха ръката и господин Гонт, онзи странен лъч отново присветна в съзнанието му. Той простена.
— Ще отидеш с колата си до адреса, който ти давам — започна да му обяснява собственикът. — Ще я оставиш на мястото на моята и ще се върнеш тук. Най-късно до полунощ. Всъщност мисля, че ще си дойдеш къде-къде по-рано. Колата ми е много по-бърза, отколкото изглежда.
Усмихна се и зъбите му се оголиха. Ейс отново понечи да обясни:
— Вижте, господин…
— Гонт.
Той кимна и главата му се килна като на марионетка, управлявана от начинаещ кукловод.
— При други обстоятелства, бих се съгласил да остана при вас. Вие сте… интересен човек. — Това не беше най-точната дума, но засега само за толкова можеше да си извърти езика. — Но сте напълно прав — аз наистина здравата съм загазил и ако до две седмици не намеря отнякъде огромна сума пари…
— Ами книгата? — попита Гонт. Тонът му беше едновременно ведър и укорителен. — Нали затова дойдохте?
— Не е това, което…
Изведнъж осъзна, че книгата е още в ръцете му и отново я погледна. Картинката беше същата, но заглавието бе станало такова, каквото го бе видял от витрината:
— Това пък какво е? — попита унесено и изведнъж разбра всичко.
Изобщо не се намираше в Касъл Рок. Беше си у дома, в Меканик Фолс, лежеше в собственото си мърляво легло и всичко това бе просто един сън.
— Прилича ми на книга — отвърна Гонт. — Името на покойния ви чичо не беше ли Реджиналд Мерил? Какво съвпадение!
— Чичо ми през целия си живот не е писал нищо друго освен разписки и квитанции — отвърна Ейс със същия бавен и унесен глас.
После погледна към Гонт и установи, че не може да откъсне очи от неговите. А те непрекъснато се променяха — сини… сиви… кехлибарени… кафяви… черни.
— Е, нищо чудно да е псевдоним — съгласи се търговецът. — Може дори самият аз да съм я писал.
— Вие?
Господин Гонт силете пръсти под брадата си.
— А може би това изобщо не е книга. Може би всичките неща, които продавам, не са такива, каквито изглеждат. Може би са най-обикновени предмети с едно-единствено свойство — да приемат образа на онова, което изпълва хорските сънища. — Замълча за миг, а сетне добави замислено: — Всъщност може би самите те си един сън.
— Нищо не разбирам.
Гонт се усмихна.
— Знам, но това няма значение. Ако чичо ви беше написал книга, Ейс, възможно ли е тя да се отнася до заровени съкровища? Бихте ли казали, че богатството — било то заровено в земята, или скрито в джоба на ближния — би представлявало интерес за него?
— Той обичаше парите, наистина — отвърна умислен Ейс.
— И какво направи с тях след смъртта си? Не ги ли завеща на вас? Сигурно. Не сте ли единственият му жив роднина?
— Не ми остави пукнат грош! — изкрещя ядосан мъжът. — Всички в града приказваха, че това дърто копеле цял живот е кътало и последния цент, който е минал през ръцете му, но когато умря, в сметката му имаше по-малко от четири хиляди долара. Всичките отидоха за погребението и за да се разчисти оная кочина, която остави малко по-надолу. А когато отвориха сейфа му, знаете ли какво откриха?
— Знам — отвърна Гонт. Изражението му беше напълно сериозно, почти състрадателно, но очите му се смееха. — Облигации. Шест на „Плейд“ и четиринайсет на „Голд Бонд“.
— Точно така! — възкликна Ейс и хвърли злобен поглед към книгата. Тревогата и неосъзнатото чувство на замаяност за миг бяха погълнати от истински гняв. — А знаете ли още какво? Вече дори няма кой да ми изплати облигации: на „Голд Бонд“. Фирмата фалира. Всички в Касъл Рок се бояха от него — дори аз — и всички си мислеха, че е богат като Чичо Скруч, но той умря разорен.
— Може би не е имал доверие на банките — предположа търговецът. — Представете си, че е заровил имането си. Според вас възможно ли е това, Ейс?
Той зяпна. После затвори уста, пак зяпна, пак я затвори.
— Престанете! Приличате на риба в аквариум.
Ейс погледна към книгата в ръката си, а после я сложи на тезгяха и започна да прелиства ситно изписаните страници Изведнъж отвътре изпадна голям, разпокъсан лист амбалажна хартия, нагъната грубо и неравномерно. Веднага го позна — беше част от пазарска торба, каквито даваха в „Хемпхил Маркет“. Колко пъти като момче беше виждал чичо си да вади такива пликове изпод разнебитения си касов апарат и да къса парчета от тях, за да си смята или да напише поредната разписка?
Той разгъна листа с разтреперани пръсти. Беше карта — поне това бе ясно от пръв поглед. Но в първия момент нищо не можа разбере от нея — виждаше само линии, кръстчета и разкривени кръгове.
— Това пък какво е?
— Просто ти трябва нещо, което да те съсредоточи — каза му Гонт. — Мисля, че това ще помогне.
Той извади едно малко огледалце с изящна сребърна рамка и го сложи на стъкления плот пред себе си. После отвори втората опаковка, която бе извадил от чекмеджето, и посипа щедри количества кокаин върху огледалото. Дори за опитното око на Ейс кокаинът изглеждаше изключително качествен — прожекторът над витрината проблясваше в чистите прашинки, като слънце в девствен сняг.
— Божичко, господине! — Носът му започна да потръпва в очакване. — Колумбийски ли е?
— Не, това е специален хибрид. Идва от долините на Ленг.
Той извади златен нож за писма от вътрешния джоб на пъстрото си сако и започна да подрежда купчината в дълги, заоблени редици.
— Къде е това? — попита Ейс.
— Далече отвъд планините — отвърна Гонт, без да вдига поглед от огледалцето. — Не задавай въпроси, Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.
Прибра ножа, извади къса стъклена тръбичка от същия джоб и му я подаде.
— Заповядай, почерпи се.
Тръбичката беше изумително тежка — не стъкло, а някакъв планински кристал може би, предположи Ейс. Той се наведе над огледалцето и изведнъж се поколеба. Ами ако тоя старец беше болен от СПИН или нещо такова?
— Амин — промълви на глас и смръкна дълбоко.
Главата му се изпълни с онзи неопределен бананово-лимонен вкус, който само добрият кокаин можеше да има. Беше мек, но и доста силен. Усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Мислите му изведнъж
