След известно време часовникът удари дванайсет и отливът започна да настъпва.
14
Петдесет и един часа.
Беше успял да ги определи точно благодарение на писалката, която се намираше в джоба му по време на катастрофата и която бе взел от пода. Всяко биене на часовника отбелязваше с чертичка върху ръката си — четири вертикални и една диагонална, за да получи петица. Когато Ани се върна, върху ръката му имаше десет групи по пет плюс една чертичка. Отначало групите бяха очертани прегледно, после чертичките ставаха зигзагообразни, защото ръцете му започнаха да треперят. Смяташе, че не е объркал броенето. Беше задрямвал, но не можеше да заспи, защото биенето на часовника го събуждаше на всеки кръгъл час.
След известно време започна да усеща глад и жажда, въпреки че болката не намаляваше. Приличаше му на конно състезание. Отначало „Кралят на болката“ имаше голяма преднина, а „Гладен съм“ изоставаше с около два километра. „Голямата жажда“ се губеше в облаците от прах. После, при изгрев слънце на следващия ден, „Гладен съм“ за кратко време успя да надмине „Кралят на болката“.
Пол бе прекарал нощта в дрямка, като непрекъснато се събуждаше, потънал в студена пот. Сигурен бе, че умира. После започна да се надява, че ще умре. Да става каквото ще, само да се отърве. Никога не бе си представял колко силни могат да бъдат болките. Подпорите растяха непрекъснато, бяха покрити с полипи. Виждаше позеленелите удавени животинки, заклещени между тях. Блазе им — вече нямаше да ги боли. В около три през нощта бе закрещял, макар да съзнаваше колко е безполезно.
По обяд на следващия ден — бяха изминали двайсет и четири часа — Пол осъзна, че не го боляха само краката и тазът, организмът му жадуваше за наркотика, от който бе лишен. Щеше да нарече този кон „Отмъщението на наркомана“. Таблетките не служеха само за потискане на болката.
Хрумна му да опита да слезе от леглото, но го възпря мисълта за приглушения удар и за болката, която щеше да последва. Ясно си представяше…
(какво въображение!)
… как ще се почувства. Все пак би рискувал, но вратата беше заключена. Щеше да пропълзи като влечуго до нея и това бе всичко.
В отчаянието си отхвърли завивките с напразната надежда, че краката му не са така пострадали, както му се струваше под одеялата. Установи, че състоянието им не е лошо, а катастрофално. Ужасен се втренчи в безформените остатъци под коленете си. Стори му се, че чува гласа на Ронълд Рейгън, участващ в известен филм, който крещеше: „Къде е останалата част от тялото ми?“
Останалата част от тялото му си беше на мястото, но Пол знаеше, че дори да се измъкне оттук (въпреки че това изглеждаше почти невероятно), навярно никога няма да проходи. Двата му крака ще трябва отново да бъдат счупени (може би на няколко места) и пристегнати в стоманени обръчи. Лекарите ще го прегледат и ще го подложат на безчет безмилостни и болезнени операции.
Ани бе поставила краката му в шини — съзнаваше го, защото напипваше твърдите обръчи, но досега не бе видял как го е сторила. Долната част на крайниците му бе пристегната с тънки алуминиеви пръчки, които приличаха на отрязани патерици. Пръчките бяха здраво бинтовани, така че от колената надолу Пол приличаше на фараона Им-Хо-Теп, открит в гробницата му. Краката му бяха странно изкривени. Въпреки че пулсираше от болка, лявото му коляно като че изобщо бе изчезнало. Напипваше прасеца и бедрото си, но между тях с ужас установяваше празно пространство, сякаш бе купчинка сол. В горната си част краката му бяха много подути и сякаш бяха изкривени. Бедрата му, дори пенисът му, бяха покрити със заздравяващи рани.
Беше се заблуждавал, че краката му са счупени — всъщност бяха станали на сол.
Пол стенеше, лицето му бе обляно в сълзи. Отново издърпа нагоре завивките. Няма смисъл да се опитва да се изтъркули от леглото. По-добре да лежи, да лежи неподвижно и да търпи болката, докато настъпи часът, когато тя ще изчезне завинаги.
Около четири часа на следващия ден конят „Голямата жажда“ взе преднина. От доста време Пол усещаше, че устата и гърлото му са пресъхнали, но сега почувства, че не може да издържи повече. Езикът му бе надебелял, преглъщането му причиняваше болка. Непрекъснато го преследваше мисълта за каната с вода, която Ани бе счупила.
Задряма, събуди се и отново задряма.
Денят отмина. Настъпи нощта.
Налагаше му се да уринира. Постави горния чаршаф над члена си (надяваше се да го използва като груб филтър) и се облекчи в треперещите си шепи. Въобрази си, че урината е пречистена, изпи течността, която бе успял да задържи, и облиза мокрите си длани. Ето още нещо, което не би споделил с никого, стига да доживее да разказва за приключенията си.
Започна да си въобразява, че Ани е мъртва. Психиката й бе безкрайно нестабилна. Подобни хора често се самоубиват. Представи си…
(толкова ясно)
… как Ани отбива камионетката встрани от пътя и спира, измъква револвер изпод седалката, пъха дулото в устата си и се застрелва. „Не искам да живея, щом като Мизъри е мъртва! Сбогом, жесток свят!“ — изкрещява тя, обляна в сълзи, и натиска спусъка.
Пол прегракнало се изсмя, изстена, сетне изпищя. Вятърът му пригласяше… но иначе не му обръщаше внимание.
Или бе загинала при катастрофа? Нима бе възможно? Да, сър! Пол си представи мрачното лице на Ани, която кара прекалено бързо и внезапно…
(„Не е наследил въображението си от мен!“)
… откача и колата изскача от шосето, като се претъркулва в пропастта. Пада на дъното и се превръща в огнено кълбо, а Ани загива, без да разбере какво се е случило.
Ако тя беше мъртва, Пол щеше да умре тук, като плъх в капан.
Напразно се надяваше да изпадне в безсъзнание и да изпита облекчение. Настъпи Трийсетият час, сетне — Четирийсетият; сега „Кралят на болката“ и „Голямата жажда“ се сляха в един кон („Гладен съм“ отдавна бе изостанал). Пол си представи, че е парче тъкан под микроскоп, или закачен на кукичка червей — някакво същество, което непрестанно се гърчи в очакване на смъртта.
15
Когато Ани се върна, отначало му се стори, че сънува, но чувството му за оцеляване надделя, той започна да стене, да умолява, да проси. Гласът му бе пресеклив, сякаш идваше от далечна бездна. Единственото, коетб му направи впечатление, бе, че Ани носеше тъмносиня рокля и украсена с цветя шапка — навярно е била облечена точно така, когато е стояла на подсъдимата скамейка в Денвър. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха жизнерадостно. Стори му се почти красива (доколкото това прилагателно можеше да се употреби за Ани Уилкс). Когато по-късно се опита да си припомни сцената, във въображението му изникваха единствено поруменелите й страни и украсената с цветя шапка. Някаква частица от мозъка му, останала незасегната от болката, сякаш му прошепна: „Прилича на вдовица, която току-що се е чукала след десетгодишно въздържание.“
В ръката си Ани държеше голяма чаша с вода.
— Изпий я — посъветва го тя, сетне повдигна със студената си ръка главата му, за да не се задави.
Пол преглътна набързо три пъти, порите на пресъхналия му език се разшириха и запротестираха срещу шока от течността; част от нея потече по брадичката му и намокри тениската му. Ани отдръпна чашата.
Пол измяука и протегна треперещите си ръце.
— Не, Пол. Ще пиеш по мъничко, иначе ще повърнеш.
След малко отново му подаде чашата и му разреши да отпие още няколко глътки.
— Лекарството — опита се да каже той, — но се задави. Засмука устните си, облиза ги с език, после засмука езика си. Смътно си спомни, че бе пил собствената си урина, която му се бе сторила солена и гореща. — Таблетките — боли ме — за Бога, Ани, моля те, помогни ми, болката е страшна.
