— Какво… — Пол се опита да се скрие от нея, но просто нямаше къде. Зад главата му бяха само дъската на леглото и стената.
— Не! — тя стигна до леглото, блъсна се в него, олюля се и за малко щеше да се стовари върху болния. Сетне се закова на мястото си и се втренчи в него, лицето й беше бяло като чаршаф, жилите на шията й — изпъкнали, насред челото й пулсираше вена. Рязко разтвори стиснатите си длани, стегна ги в железни юмруци, сетне отново ги разтвори.
— Ти… ти… ти, гаден мръсник такъв!
— Какво има? Не разби…
Но внезапно разбра. Стори му се, че изведнъж стомахът му се изпразни от вътрешностите, а след това напълно изчезна. Спомни си, че снощи бе прочела три четвърти от книгата. Сега я бе свършила и беше научила всичко. Знаеше, че в края на краищата безплоден се оказа Ян, а не Мизъри. Навярно е седяла в гостната със зяпнала уста и широко отворени очи, докато Мизъри осъзнава истината, взима смело решение и тайно отива при Джофри! Навярно се бе просълзила, когато бе разбрала, че Мизъри и Джофри не се любят тайно зад гърба на човека, когото и двамата обичат, а решават да му дарят рожба, която той ще смята за своя. Навярно сърцето й бе потръпнало, когато Мизъри съобщава на Ян, че е бременна, а съпругът й със сълзи на очи я притиска към себе си и повтаря: „Скъпата ми, о, ненагледната ми!“ В тези няколко секунди Пол беше сигурен, че Ани е реагирала точно така. Но вместо да потъне в скръб и да рони горчиви сълзи поради кончината на Мизъри, която бе предала Богу дух при раждане, домакинята му бе изпаднала в — ярост.
— Невъзможно е да е мъртва! — изкрещя Ани Уилкс, като все по-бързо разтваряше и стискаше юмруци. — Невъзможно е Мизъри Частийн да умре!
— Ани, Ани, моля…
На масата стоеше кана с вода. Тя я сграбчи и замахна към него. Студената вода обля лицето му. Кубче лед попадна до лявото му ухо и се плъзна по възглавницата към вдлъбнатината в рамото му. Той мислено видя…
(съвсем ясно)
как Ани запраща каната по главата му и той умира с разбит череп от масивен мозъчен кръвоизлив, докато лежи сред локвата ледена вода, а кожата му настръхва от студа.
Безсъмнено й се искаше да стори точно това.
В последния момент се обърна кръгом и вместо към него, захвърли каната към вратата, където я последва съдбата на купичката от предишния ден.
— Мръсник! — задъхваше се тя. — О, мръсник такъв, как можа?
Пол заговори бързо, напрегнато, блестящите му очи бяха приковани към лицето й — в този миг бе уверен, че животът му зависи от онова, което успееше да каже в следващите двайсет секунди.
— Ани, през хиляда осемстотин седемдесет и първа жените често са умирали при раждане. Мизъри жертва живота си заради съпруга си, заради най-верния си приятел и заради детето си. Духът й вечно ще…
— Не ми трябва духът й! — изкрещя Ани и сви заплашително пръсти, сякаш се готвеше да избоде очите му с нокти. — Искам си нея. Ти я уби! — дланите й отново се свиха в юмруци и тя ги стовари като бутала от двете страни на главата му. Те потънаха във възглавницата, а Пол подскочи като парцалена кукла. Болката в краката го жегна и той изкрещя:
— Не съм я убил!
Ани замря на мястото си и се втренчи в него с потъмнелите си, присвити очи — погледът й отново му напомни за пропаст.
— Естествено, че не си я убил — в гласа й се прокрадна горчив сарказъм. — Но щом не си го сторил ти, Пол Шелдън, тогава кой е виновен за смъртта й?
— Никой — отвърна Пол малко по-спокойно. — Просто взе че умря.
В края на краищата това бе чистата истина. Ако Мизъри бе човек от плът и кръв, полицията положително щеше да го повика, „за да им помогне при разследването“. Нали имаше мотив — беше ненавиждал Мизъри. Намразил я беше още от третата книга, в която бе главна героиня. Преди четири години бе отпечатал на свои разноски книжле, което беше изпратил на дузина близки приятели като подарък за първи април. То бе озаглавено „Хобито на Мизъри“ и в него се описваше веселият уикенд на Мизъри, прекаран в любов с кучето на Ян.
Вероятно би я убил, но не бе го сторил, въпреки че беше започнал да я ненавижда. Смъртта й дори го изненада — беше останал верен на себе си до самия край на баналните приключения на Мизъри и се бе опитал написаното да звучи както обикновено става в живота. Героинята му бе умряла съвсем неочаквано фактът не се променяше от веселия му танц, последвал смъртта й.
— Значи лъжеш — прошепна Ани. — Бях уверена, че си добър, но съм се измамила. Ти си просто лъжлив стар мръсник.
— Тя неусетно предаде Богу дух, това е всичко. Понякога в живота става така, че някой прост…
Ани преобърна масичката до леглото. Съдържанието на единственото плитко чекмедже се разпиля на пода и Пол забеляза ръчния си часовник и дребните монети от джобовете си. Досега не беше разбрал, че са там. Отдръпна се назад, сякаш очакваше жената да го удари.
— Да не съм вчерашна — заяви тя и устните и се разтегнаха в грозна гримаса. — Докато упражнявах професията си, съм виждала да умират десетки хора, или по-точно — стотици. Понякога напускат света като крещят, понякога неусетно умират в съня си, точно както го описваш. Но героите от романите не умират неусетно! Бог ги прибира, когато му дойде времето, а писателят играе ролята на Бог, защото той е създал образите, както Бог ни е създал по свое подобие, и никой не му иска сметка, защо ги е убил. Съгласна съм. Но що се отнася до Мизъри, ще ти открия малка тайна, мръснико: нейният създател има два счупени крака и по стечение на обстоятелствата се намира на прехрана в дома ми, освен това…
Лицето й отново стана безизразно. Изправи се, ръцете й висяха безжизнено и се втренчи в стената, където висеше стара снимка на Триумфалната арка. Стоеше неподвижно, а Пол лежеше в леглото (дълбоките следи от юмруците й още личаха върху възглавницата му) и я наблюдаваше. Чуваше как водата от счупената кана се стича на пода. В този миг му хрумна да убие тъмничарката си. Подобна мисъл не го осеняваше за пръв път, но досега беше обсъждал само теоретично възможността да го стори, а сега му се представяше възможност за действие. Ако Ани не бе хвърлила каната, щеше да я счупи и да забие в гърлото й парче стъкло. Омразната му жена продължаваше да стои неподвижно като стойка за чадъри.
Пол хвърли поглед към разпиляното съдържание на чекмеджето, но видя само монетите, писалката, гребенчето и ръчния си часовник. Нито следа от портфейла му, и което бе още по-важно — от войнишкия му нож.
Постепенно Ани започна да идва на себе си, ядът й като че бе попреминал. Вгледа се печално в него.
— Струва ми се, че сега ми се налага да се махна. Най-добре е да не те виждам известно време. Мисля, че ще бъде… неразумно.
— Заминаваш ли? Къде?
— Няма значение. Далеч оттук. Ако остана, ще извърша нещо, за което ще съжалявам. Трябва да помисля. Довиждане, Пол.
Тя се отправи към вратата.
— Ще се върнеш ли навреме, за да ми дадеш лекарството? — уплашено попита Пол.
Ани сграбчи дръжката и затвори вратата, без да му отговори. За пръв път той чу превъртането на ключ.
Той чу как стъпките й се отдалечават по коридора и потръпна, защото тя изкрещя гневно, но не долови думите й. Някакъв предмет падна и се счупи. Външната врата се затръшна. Дочу се завъртане на манивела, моторът на камионетката забоботи. Гумите изсвистяха върху утъпкания сняг. Шумът от мотора започна да се отдалечава и постепенно изчезна.
Пол беше сам.
Сам в дома на Ани Уилкс, заключен в стаята, прикован към леглото. Разстоянието между тази къща и Денвър беше равно на… на разстоянието между Бостънската зоологическа градина и Африка.
Лежеше и се взираше в тавана, гърлото му бе пресъхнало, сърцето му биеше силно.
