Мизъри

За разлика от страхливеца смелчагата е способен да мисли.

Сигурен бе, че тази жена е била медицинска сестра. Дали все още беше такава? Не, защото не ходеше на работа. Защо не бе продължила да упражнява професията си? Изводът бе очевиден — защото й хлопаше дъската. Щом дори Пол го бе забелязал, докато лежеше замаян от болките, този факт положително е бил очевиден за колегите й. При това той притежаваше допълнителна информация, която свидетелстваше за нейното безумие. Беше го извлякла от катастрофиралата му кола и вместо да повика полицията или бърза помощ, го бе настанила в гостната си, бе го поставила на системи и здравата го бе натъпкала с наркотици. Дотолкова, че поне веднъж бе изпаднал в състояние, което тя бе нарекла респираторна депресия. Не бе съобщила никому, че Пол се намира в дома й. Щом не го бе направила досега, това означаваше, че изобщо не възнамерява да го направи.

Щеше ли да постъпи по същия начин, ако бе измъкнала от колата някой непознат. Не, беше го задържала, защото бе Пол Шелдън, а тя…

„… тя е най-голямата ми почитателка“ — промълви Пол и закри с ръка очите си.

В мрака проблесна ужасен спомен: майка му го бе завела в Бостънската зоологическа градина и той се бе загледал в огромна птица. Тя притежаваше най-красивите пера — червени, лилави и кралскосини — и най-тъжните очи. Беше запитал майка си коя е родината на птицата. Когато майка му отговори: „Африка“, Пол разбра, че на птицата бе съдено да умре в самотната си клетка, далече от родния край. Разплака се, а майка му му купи сладолед, което за известно време го накара да млъкне. После си спомни за птицата и отново се разрева, в резултат на което майка му го поведе обратно към къщи, като по пътя го наричаше ревльо и лигльо.

Все още помнеше перата и очите на птицата.

Пулсиращата болка в краката му започна да се изкачва нагоре. Не! Не! Не!

Притисна още по-плътно ръката към очите си. От време на време от хамбара долитаха приглушени звуци. Естествено не можеше да каже от какво са предизвикани, но във въображението си…

(… обичам ума ти, творческите ти способности…)

виждаше как Ани сваля бали сено от сайванта, подритваше ги с тока си и те се сгромолясваха на пода.

„Африка. Птицата беше от Африка. От…“

После сякаш го прониза остър нож, защото си спомни възбудения й, писклив глас: „Нима мислиш, че когато ме изправиха пред съда в Ден…“

Пред съда. Когато ме изправиха пред съда в Денвър.

„В името на Бога, заклевате ли се да говорите цялата истина и само истината?“

(Просто не зная откъде му идва на ума)

Но аз знам.

(Той непрекъснато си измисля истории)

„Кажете името си.“

(Никой от семейството ми не притежава подобно въображение)

„Ани Уилкс.“

(Толкова образно!)

„Казвам се Ани Уилкс.“

С усилие на волята си представи следващите й думи, но тя се инатеше.

— Хайде, давай! — промърмори той, закрил очи с ръката си — това му помагаше да мисли по-добре, изостряше въображението му. Майка му обичаше да се хвали пред съседката, че синът й притежава страхотно въображение и непрекъснато пише чудесни кратки разкази (само дето понякога го наричаше лигльо и ревльо).

„Хайде, хайде, хайде…“

Представи си съдебната зала в Денвър, виждаше Ани Уилкс на подсъдимата скамейка: сега не бе облечена в джинси, а с тъмноморава рокля и отвратителна шапка. Виждаше, че съдебната зала е претъпкана със зрители, а съдията е плешив и носи очила, освен това има бели мустаци, които не прикриват изцяло белега, получен по рождение върху горната му устна. „Ани Уилкс.“

(„Представяш ли си, че той можеше да чете, когато бе едва тригодишен!“)

„Ще го прочета като… твоя почитателка…“

(„Непрекъснато пише нещо и си измисля разни истории.“)

„А сега трябва да изплакна.“

(„Африка — ето откъде беше птицата!“)

— Давай! — прошепна той, но въображението му се бе изчерпало. Съдебният пристав я попита за името й, тя непрекъснато повтаряше, че се казва Ани Уилкс и нищо повече. Стори му се, че солидното й, заплашително тяло сякаш изтласква въздуха от залата, докато седеше на подсъдимата скамейка и непрекъснато повтаряше името си.

Пол се унесе, докато се опитваше да си представи защо бившата медицинска сестра, която го държеше в плен, е била изправена пред съда в Денвър.

12

Намираше се в болнично отделение. Изпита огромно облекчение, дори му се доплака. Някакво чудо се бе случило по време на съня му, някой бе дошъл или Ани бе размислила. Но това нямаше значение. Беше заспал в къщата на жената чудовище и се бе пробудил в болница.

Но защо го бяха поставили в отделение, голямо колкото самолетен хангар? То бе пълно с редици легла, в които лежаха еднакви мъже — всички до един бяха на системи. Той седна и видя, че мъжете в леглата до един имаха неговия образ. После, някъде отдалеч, дочу биенето на часовника и разбра, че е сънувал. Облекчението му се замени с тъга.

Вратата на огромната стая се отвори и Ани Уилкс влезе вътре — само че сега бе облечена с дълга рокля, върху която носеше престилка, а на главата й имаше боне; беше предрешена като Мизъри Частийн. В ръката си държеше сламена кошница, чието съдържание беше покрито с кърпа. Докато я наблюдаваше, тя отметна кърпата, загреба с шепата си нещо и го запрати в лицето на първия заспал Пол Шелдън. Той разбра, че хвърля по него пясък — това бе Ани Уилкс, която се преструваше, че е Мизъри Частийн, а последната се преструваше, че е пясъчният човек. По точно — пясъчната жена.

Лицето на спящия стана мъртвешки бледо, когато пясъкът го обсипа, страхът му го изтръгна от съня и го пренесе в спалнята. Ани Уилкс бе наведена над него. В ръката си държеше дебелото евтино издание на „Рожбата на Мизъри“. По листчето, с което си отбелязваше, личеше, че е прочела почти две трети.

— Стенеше — каза Ани.

— Сънувах кошмарен сън.

— Какво сънува?

Той издърдори първата лъжа, която му дойде наум:

— Африка.

13

На другата сутрин Ани влезе в стаята му по-късно от обикновено, лицето й беше пепеляво. Писателят дремеше, но веднага се събуди и рязко се подпря на лакти.

— Мис Уилкс? Ани? Доб…

— Не!

„Божичко, получила е сърдечна криза!“ За миг изпита страх, който моментално се замени от радост. Дано да получи инфаркт! Смъртоносен!

Въпреки огромната болка Пол се надяваше да успее да пропълзи до телефона. Ако се наложи, би изпълзял до него дори подът да е осеян с натрошени стъкла.

Ани действително бе получила сърдечна криза… но от съвсем различен характер.

Тя се приближи до него — олюляваше се, или по-скоро се клатушкаше подобно на моряк, току-що стъпил на брега след дълго плаване.