„Ако метеорологът, предвещал промяна на курса на урагана, беше опитен в професията си наполовина на Ани Уилкс, сега нямаше да съм в тази ужасна каша“ — горчиво си помисли Пол.
— Липсва му благородство — внезапно изкрещя Ани, скочи и за малко не изля супата върху пребледнялото му, обърнато към нея лице.
— Да — търпеливо отвърна той. — Разбирам какво искаш да кажеш, Ани. Тони Бонасаро не е от благороден произход. Той е рожба на бедняшките квартали и се опитва да се изтръгне от вредното влияние на обкръжението си. Колкото до мръсните думи… всички ги употребяваме…
— Не е вярно — тя му хвърли поглед, от който го побиха тръпки. — Какво си въобразяваш, че казвам, когато отида в магазина за фуражи в града? Какво си въобразяваш че казвам? „Хей, Тони, дай ми чувал от онази шибана храна за прасета, както и чувал от скапаната царевица за кравите, мамицата им! Дай ми и от гадното лекарство.“ И какво според те бе ми отговаря той? „Мамицата му, права си, Ани, веднага ще ги натоваря.“
Погледна го, лицето й приличаше на буреносно небе. Уплашен, той се отпусна в леглото. Купичката със супа в ръката й се наклони. Няколко капчици паднаха върху завивката.
— Сетне отивам в банката и казвам на мисис Болинджър: „Ето ти един голям скапаняшки чек и гледай да ми дадеш петдесет долара, колкото е възможно по-бързо.“ Нима мислиш, че когато ме изправиха пред съда в Ден…
Поток от мътна говежда супа се изля върху завивката. Тя изгледа петното, сетне прехвърли погледа си върху Пол и лицето й се изкриви.
— Ето! Погледни какво ме накара да направя!
— Извинявай!
— И ще ми се извиняваш! — изкрещя Ани и запрати купичката в ъгъла, където тя се разби на парчета. Супата обля стената. Пол ахна.
Тя като че не съзнаваше какво е сторила. Остана неподвижна трийсетина секунди. През това време сърцето на Пол Шелдън сякаш престана да бие.
Ани лека-полека се надигна и внезапно се изкикоти:
— Имам ужасен характер.
— Извинявай — успя да процеди той през пресъхналото си гърло.
— Наистина трябва да ми се извиниш — лицето й отново се отпусна и тя мрачно се втренчи в стената. Пол си помисли, че отново ще откачи, но тя дълбоко въздъхна и се надигна от леглото.
— В книгите за Мизъри не се налагаше да употребяваш мръсни думи, защото в онези времена те не са били известни. Предполагам, че нашата епоха на животински нрави изисква употребата на мръсни думи. Право да ти кажа, би трябвало да се посветиш на романите за Мизъри. Приеми го като искрен съвет от най- голямата ти почитателка.
Тя се запъти към вратата, обърна се и го погледна:
— Ще върна „ръкописната книга“ в чантата ти и ще довърша „Рожбата на Мизъри“. Може би по-късно ще дочета ръкописа.
— Не го чети, ако те нервира — посъветва я той и се опита да се усмихне. — Предпочитам да не те ядосвам. Знаеш, че животът ми е в твои ръце.
Но Ани не се усмихна, а промълви:
— Да, така е.
После си отиде.
10
Дойде отлив. Подпорите се заляха. Пол зачака биенето на часовника. Ето ги дългоочакваните два удара. Беше се подпрял на възглавницата и наблюдаваше вратата. Ани се появи. Беше надянала престилка над обичайния си тоалет, състоящ се от пуловер и пола. В ръката си държеше кофа за миене на пода.
— Предполагам, че искаш гадното си лекарство.
— Да, ако обичаш — Пол се опита да се усмихне подкупващо и отново се засрами, чувстваше се странно, сякаш наблюдаваше действията на непознат.
— Ето го, но първо трябва да почистя мръсотията в ъгъла. Ти я направи, сега ще почакаш, докато свърша.
Пол лежеше безпомощно, счупените му крака наподобяваха извити клони под одеялото, по лицето му се стичаха вадички студена пот. Наблюдаваше как тя прекоси стаята, остави кофата на пода, събра парчетата от купичката и ги изнесе навън. Върна се, коленичи до кофата, измъкна напоен с пяна парцал, изви го и затърка засъхналата върху стената супа. Той продължи да я наблюдава, докато се разтрепери и това усили болката му, но не можеше да издържа. Само веднъж Ани се обърна и забеляза, че чаршафите му се потънали в пот. Удостои го с такава злобна усмивка, че стига да можеше, Пол би я убил на място.
— Засъхнало е — отбеляза тя и отново се обърна към стената. — Боя се, че ще ми отнеме доста време, Пол.
Ани продължи да търка. Петното бавно изчезна от мазилката, но тя непрестанно потапяше парцала, извиваше го и отново се заемаше да търка, после цялата процедура се повтаряше. Не виждаше лицето й, но една мисъл го терзаеше — беше убеден, че отново е откачила и може да продължи да чисти стената с часове.
Най-сетне — точно преди часовникът да удари един път, което означаваше, че вече е два и половина — Ани се изправи и пусна парцала във водата. Безмълвно изнесе кофата от стаята. Пол лежеше неподвижно и се вслушваше в скърцането на дъските, които стенеха под тежестта на солидното й тяло. Чу как тя изхвърли мръсната вода и невероятно — но Ани отново пълнеше вода от крана. Той заплака беззвучно. Отливът никога не бе стигал толкова далеч: пред очите му се простираха кални плитчини, назъбените подпори хвърляха заплашителна сянка.
Ани се върна и за миг се втренчи в потното му лице със същия строг и едновременно майчински поглед. Очите й се насочиха към стената, където вече нямаше и следа от супата.
— Сега трябва да изплакна, иначе ще остане тъмно петно от сапуна. Всичко лежи на ръцете ми. Вярно е, че живея сама, но това съвсем не означава, че трябва да претупвам работата си. Майка ми имаше свое мото, Пол, и аз се придържам към него. Тя обичаше да казва: „Мързелът се наказва.“
— Моля те — изстена той. — Моля те, умирам от болка.
— Нищо ти няма.
— Ще викам — заплаши Пол и заплака още по-силно. Хлипанйята разтърсиха краката му и силната болка сякаш прободе сърцето му.
— Викай, но запомни, че не аз, а ти направи тази мръсотия. Никой не ти е крив.
Някак си Пол успя да се овладее и не изкрещя. Наблюдаваше я как потапя, изстисква и изплаква, потапя, изстисква и изплаква. Най-сетне, когато часовникът в съседната стая, която той предполагаше, че е всекидневна, удари три часа, Ани се изправи и вдигна кофата.
Но вместо да излезе, Ани Уилкс се приближи до леглото и бръкна в джоба на престилката си. Извади три таблетки вместо две.
— Заповядай — нежно продума тя.
Пол жадно ги натика в устата си. Вдигна поглед и видя как тя поднася към устата му жълтата пластмасова кофа. Тя изпълни полезрението му сякаш бе връхлитаща луна. Мръсната вода преля и намокри завивката.
— Изгълтай ги с това — гласът й все още беше нежен.
Пол се втренчи в нея с изцъклени очи.
— Хайде. Зная, че можеш да ги изпиеш без вода, но повярвай ми, че съм в състояние да ги изкарам обратно. Какво пък толкова — само съм изплаквала — няма да се отровиш.
Наведе се над него и наклони кофата. Пол видя как парцалът плува бавно в дълбините й като удавена твар, забеляза тънкия сапунен слой на повърхността на водата. Вътрешно изстена, но не се колеба нито миг. Отпи бързо и преглътна таблетките — вкусът в устата му напомни времето, когато майка му го караше да
