7
Часът отмина. Най-сетне часът отмина.
Пол лежеше в леглото облян от пот и същевременно трепереше. В съседната стая радиото работеше — отначало прозвучаха изпълнения на „Хоуки“ и „Хот липс“, после се намесиха гласовете на дисководещите от онази шантава радиостанция в Синсинати. Говорителят направи реклама на някакви ножове, съобщи телефонен номер и осведоми слушателите от Колорадо, които умираха за комплект от ножовете, че телефонистките имат готовност за обажданията им.
Пол също имаше готовност.
Тя се появи точно когато часовникът в съседната стая удари осем. Носеше две таблетки и чаша вода. Седна на леглото, а Шелдън нетърпеливо се подпря на лакти.
— Най-сетне преди два дни успях да купя новата ти книга — съобщи Ани. Кубчетата лед потропваха в чашата. Звукът го подлудяваше. — „Рожбата на Мизъри“. Луда съм за нея. Интересна е като останалите, дори е по-хубава. Мисля, че е най-хубавата.
— Благодаря — успя да изрече той. Челото му бе обляно от пот. — Моля те… краката ми… умирам от болка.
— Знаех, че Мизъри ще се омъжи за Ян — замечтано произнесе Ани — и смятам, че след време Джофри и Ян ще се сдобрят. Права ли съм? — но веднага го прекъсна: — Не, не ми казвай! Ще го прочета сама. Прави ми удоволствие да чета бавно книгите ти. Струва ми се, че изминава безкрайно дълго време до публикуването на новия ти роман.
Болката пулсираше в краката му и опасваше като стоманен обръч гениталиите му. Плахо бе докоснал тази област и му се бе сторило, че тазът му е здрав, но някак си странно изкривен. Но краката му от колената надолу навярно бяха раздробени — нямаше сили да ги погледне. Достатъчно му бе да види безформените си крайници под завивката.
— Моля ви, мис Уилкс! Болката е…
— Казвай ми Ани. Всички приятели ме наричат така.
Подаде му чашата, която беше хладна и влажна. Таблетките останаха в ръката й. Те бяха приливът. Ани бе луната и водеше със себе си прилива, който щеше да покрие подпорите. Жената поднесе таблетките към устата му и той моментално я отвори… но тя отдръпна ръката си.
— Позволих си да надникна в чантата ти. Не се сърдиш, нали?
— Не. Лекарството…
Капчиците пот върху челото му бяха ту топли, ту студени. Нима щеше да изкрещи? Струваше му се, че ще го направи.
— Видях някакъв ръкопис — продължи тя. Държеше таблетките в дясната си ръка, сетне ги прехвърли в лявата. Очите му ги последваха. — Наречен е „Бързи коли“. Разбрах, че не е за Мизъри — тя го изгледа с леко неодобрение, примесено с майчинска обич. — През деветнайсети век не е имало нито бързи, нито бавни коли. — Ани се засмя на собствената си шега, сетне продължи:
— Позволих си да го прелистя, нали не възразяваш?
— Моля те… — изстена той. — Не възразявам, но моля…
Ани наклони лявата си ръка. С тихо потракване таблетките колебливо се изтърколиха в другата й шепа.
— А ако го прочета? Ще имаш ли него против да го прочета?
— Не… — Костите му бяха раздробени, краката му — набучени с парчета стъкло. Успя да измайстори някакво подобие на усмивка. — Разбира се, че нямам нищо против.
— Защото не бих се осмелила да го сторя без твое разрешение — сериозно заяви Ани. — Уважавам те прекалено много. Всъщност те обичам, Пол. — Внезапно тя се изчерви. Една от таблетките падна върху завивките. Пол се опита да я сграбчи, но жената го изпревари. Болният изстена, но Ани не му обърна внимание; беше сграбчила таблетката и разсеяно се взираше в прозореца; след малко продължи:
— Искам да кажа, че обичам ума ти, творческите ти способности.
Единственото нещо, което му хрумна в отчаянието му, бе да произнесе:
— Зная. Нали си най-голямата ми почитателка.
Този път тя реагира моментално, лицето й засия.
— Точно така. Ще я прочета като твоя почитателка, въпреки че не харесвам толкова другите ти книги.
— Съгласен съм — отвърна Пол и притвори очи. „Съгласен съм, дори можеш да направиш книжни шапки от страниците на ръкописа, но моля те… разбери, че умирам…“
— Добър човек си — нежно промълви тя. — Разбрах го, когато прочетох книгите ти. Не може да е лош човекът, измислил Мизъри Частийн.
Внезапно Пол усети пръстите й в устата си. Изсмука таблетките измежду тях, още преди Ани да поднесе преливащата чаша с вода към устните му.
— Приличаш на бебе — промълви тя. Пол не я виждаше, защото очите му все още бяха затворени, усети парещите си сълзи. — Но добро бебе. Искам да ти задам хиляди въпроси… искам да науча всичко.
Тя стана и пружините изскърцаха.
— Двамата ще бъдем много щастливи тук — продължи Ани.
Въпреки че потръпна от ужас, Пол остана да лежи със затворени очи.
8
Приливът дойде и той се унесе. Известно време телевизорът в съседната стая работеше, сетне спря. Понякога часовникът биеше и болният се опитваше да преброи ударите му, но все не успяваше.
„Венозно. Чрез системи. От тях са белезите върху ръцете ти.“
Повдигна се на лакът, с опипване успя да запали лампата и огледа ръцете си — в свивките на лактите имаше дупки, изпълнени с почерняла кръв. Отпусна се обратно в леглото, втренчи се в тавана и се заслуша във вятъра. Намираше се сред Скалистите планини в разгара на зимата, беше пленник на жена, която не бе с всичкия си и го бе хранила интравенозно, докато е бил в безсъзнание, която очевидно разполагаше с неизчерпаем склад от наркотици и която не бе съобщила никому, че Пол Шелдън се намира в дома й.
Всичко това беше важно, но Пол започна да осъзнава, че има нещо още по-важно: настъпваше отлив. Нетърпеливо зачака звъна на часовника. Знаеше, че още е рано, но реши, че е време да се приготви за ударите му.
Беше луда, но той не можеше без нея.
„Лошо ми се пише“ — помисли си той и се втренчи сляпо в тавана, докато челото му отново се обсипа с капчици пот.
9
На другата сутрин Ани пак му донесе супа и му съобщи, че е прочела четирийсет страници от „ръкописната му книга“. Каза, че й се струвала по-слаба от предишните му романи.
— Трудно следя действието. То непрекъснато се пренася ту напред, ту назад във времето.
— Технически похват — това е всичко — отвърна Пол. В момента болката бе намаляла и той можеше да обмисля думите си. — Технически похват. Темата… темата диктува формата — без да знае защо, но си въобразяваше, че Ани се интересува от подробностите на писателската професия. Бог му е свидетел, че с тях замайваше главите на посетителките на кръжоците, пред които изнасяше лекции в младостта си. — Нали разбираш, момчето е объркано, ето защо…
— Да, много е объркано и затова не е толкова интересно. Не твърдя, че Тони Бонасаро е безинтересен — ти просто не си в състояние да сътвориш безинтересен герой — просто не е толкова интересен. А цинизмите! Всяка втора дума започва с буквата „е“.
Тя се замисли, хранеше го автоматично и избърсваше потеклата му слюнка, без да гледа, също както опитната машинописка не гледа клабишите. Съвсем естествено му хрумна, че е била медицинска сестра. Не лекарка, защото лекарките не знаят кога ще потече слюнката, нито пък могат да улучат устата с такава точност.
