Стивън Кинг
Библиотечна полиция
На персонала и посетителите
на Обществената библиотека в Пасадена
Сутринта, когато започна тази история, седях пред масата на закуска със сина си Оуън. Жена ми вече се беше качила горе да вземе душ и да се облече. Двата неизменни елемента на времето „седем часа сутринта“ — бърканите яйца и вестникът — бяха готови. Уилард Скот, който посещава дома ни пет дни в седмицата от телевизионния екран, ни разказваше за някаква дама от Небраска, която тъкмо навършила седемдесет и четири, и между Оуън и мен сякаш имаше още един чифт очи. С други думи, типичен делничен ден „марка Кинг“.
Оуън се откъсна от спортните страници само колкото да ме попита дали днес ще ходя по магазините — искал да му купя някаква книга за училищен доклад. Не мога да си спомня каква беше — може да е била „Джони Тримейн“ или „Априлска утрин“ — романът на Хауард Фаст за Американската революция, — но беше от онези книги, които никога не можеш да намериш в книжарницата — винаги или са се изчерпали, или се очаква ново издание, или някаква друга неприятност.
Предложих на Оуън да провери в тукашната библиотека, която е много добра. Бях сигурен, че в нея ще я има. Той промърмори нещо в отговор. Успях да доловя само две думи от отговора, но и тези две думи бяха повече от достатъчни, за да събудят интереса ми, а вие знаете какви са интересите ми. Тези думи бяха „библиотечна полиция“.
Оставих настрана моята половина от вестника, натиснах бутона на дистанционното управление, за да задуша Уилард по средата на ентусиазирания му репортаж за Фестивала на прасковите в Джорджия, и учтиво помолих Оуън да повтори.
Не му се щеше, но аз настоявах. Най-после ми каза, че не искал да посещава библиотеката, защото се притеснявал от Библиотечната полиция. Знаел, че няма Библиотечна полиция, побърза да добави той, но това била една от историите, които се набиват в подсъзнанието ти и се спотайват там. Той я чул от леля си Стефани, когато бил на седем или осем години и бил много по-лековерен, и оттогава тя се спотайвала там.
Разбира се, бях очарован, защото като дете и аз се страхувах от Библиотечната полиция — безликите блюстители, които наистина идват в дома ти, ако не върнеш книгите, с които си закъснял. Това беше много лошо… ами ако не можеш да намериш въпросните книги, когато се появят тези странни блюстители на закона? Тогава какво? Какво ще ти направят? Какво ще ти вземат вместо липсващите томове? От години не бях се сещал за Библиотечната полиция (макар и не чак от детството си — ясно си спомням как преди шест или осем години си говорехме за нея с Питър Строб и сина му Бен), но сега всички тези странни въпроси — едновременно ужасни и някак примамливи — се появиха отново.
В продължение на следващите три или четири дни не спрях да размишлявам за Библиотечната полиция и докато размишлявах, у мен започнаха да се оформят очертанията на разказа, който следва. Точно това е начинът, по който обикновено ми идват разказите, но периодът на размишление обикновено трае много повече, отколкото беше в този случай. Когато започнах, разказът беше озаглавен „Библиотечната полиция“ и аз нямах ясна представа докъде ще ме заведе. Мислех, че вероятно ще бъде смешна история — нещо като кошмарите от предградията, които обичаше да стъкмява покойният Макс Шулман. Все пак идеята наистина беше смешна, нали? Искам да кажа — Библиотечната полиция! Какъв абсурд!
Това, което разбрах обаче, беше нещо, което вече знаех — страховете от детството са отвратително устойчиви. Писането е акт на самохипноза и в това състояние често се случва само някакво припомняне на чувствата и ужасите, които отдавна би трябвало да са умрели, започват отново да ходят и да говорят.
Докато работех върху този разказ, с мен започна да става точно това. Знаех, че като дете бях обичал библиотеката — защо не? Това беше единственото място, където едно относително бедно дете като мен можеше да получи всички книги, които искаше — но докато продължавах да пиша, пред мене отново заставаше една по-дълбока истина — че се и страхувах от нея. Страхувах се да не се загубя между тъмните рафтове, страхувах се да не ме забравят в някой тъмен ъгъл на читалнята и да остана заключен вътре цяла нощ, страхувах се от старата библиотекарка със синя коса, очила като котешки очи и уста почти без устни, която ще те ощипе по опакото на ръцете и ще изсъска „Ш-ш-ш-т!“, ако забравиш къде се намираш и заговориш твърде високо. И, разбира се, страхувах се от Библиотечната полиция.
Това, което се беше случило с една моя много по-дълга творба — романа „Кристин“, започна да се случва и сега. Към трийсетата страница хуморът започна да изпуска положението. А към петдесетата страница целият разказ започна стремителен ляв завой към тъмните места, до които бях пътувал така често и за които все още знам твърде малко. В края на краищата открих човека, когото търсех, и успях да повдигна глава само за да го погледна в безмилостните сребърни очи. Опитах се да го опиша за вас, Постоянни Читателю, но описанието може да не е много добро.
Както виждате, докато го правя, ръцете ми силно треперят.
Глава 1
Заместникът
1.
Всичко, реши по-късно Сам Пийбълс, беше по вина на онзи проклет акробат. Ако акробатът не се беше напил точно когато не трябва, Сам никога не би попаднал в такава неприятност.
„Не е чак толкова зле — помисли си той с може би оправдана горчивина, — че животът е като тясна греда над бездънна бездна — греда, по която трябва да вървим със затворени очи. Това е лошо, но не е чак толкова лошо. Понякога освен всичко друго ни бутат.“
Но това беше по-късно. Първо, преди Библиотечния полицай, беше пияният акробат.
2.
В Залата на ротарианците на Джънкшън сити всеки последен петък от месеца се провеждаше „Вечер на оратора“. В последния петък на месец март 1990 по разписание ротарианците трябваше да чуят (и да бъдат забавлявани) от Невероятния Джо — акробат в цирка и в пътуващия карнавал „Звездите на Къри и Трембо“. В четвъртък следобед, в четири и пет, телефонът на бюрото на Сам Пийбълс в „Недвижими имоти и застраховки в Джънкшън сити“ иззвъня. Сам, вдигна слушалката. Винаги вдигаше Сам — или лично Сам, или Сам от телефонния секретар, — защото той беше собственик и единствен служител на „Недвижими имоти и застраховки“. Не беше богаташ, но беше щастлив в разумни граници. Обичаше да казва на хората, че първият му мерцедес е още далеч в бъдещето, но си има форд, който е почти нов, и притежава собствен дом на авеню „Келтън“. „Освен това тази работа е най-доброто от всичките ми забавления“ — обичаше да добавя той, може би защото в действителност след колежа не беше имал кой знае колко забавления.
— „Недвижими имоти и застра…“
— Сам, на телефона Крейг. Акробатът си е счупил врата.
— Какво?
— Каквото чу! — извика Крейг Джонс с дълбоко опечален глас. — Акробатът си е счупил шибания врат!
— О! — каза Сам. — Виж ти! — Той помисли за момент и после попита: — Мъртъв ли е, Крейг?
— Не, не е мъртъв, но за нас все едно, че е мъртъв. Намира се в болницата в Сидар Рапидс с поне десет килограма гипс около врата. Току-що ми се обади Били Брайт. Каза, че Джо се напил като каруцар на дневното представление този следобед, опитал се да направи задно салто и се приземил извън кръга право върху врата си. Били каза, че го чул чак горе, на последните редове. Каза, че звукът бил както, когато стъпваш върху току-що замръзнала локва.
