убийство. Тогава не разбират какво са видели, но като се срещат отново, нещо отключва заспалите им спомени. Вече женени за други, двамата започват да разследват какво се е случило и така се сближават. Но браковете им се разпадат.
Не това исках да напиша, сюжетът ме караше да се чувствам нещастна, ала пръстите ми продължиха да изграждат историята върху клавиатурата.
Намръщих се пред екрана, за да демонстрирам заетост, и продължих. Давах най-доброто от себе си. Пишех думи, именно думи — но дали бяха достатъчно добри?
Прозявах се. Сънят ме обгръщаше като одеяло и ми беше трудно да се концентрирам. Предишната нощ се бях будила няколко пъти. А нощта преди това…
Повечето нощи Ема се будеше три или четири пъти и макар на теория Антон да ме отменяше, на практика аз бях тази, която притичваше. Аз си бях виновна — държах да се уверя, че е добре, а и посред нощ ме предпочиташе пред Антон.
Реших да си направя кафе. И то веднага щом Зулема излезеше за целия следобед. Не можех да понеса мисълта да стоя в кухнята и да водя разговор с нея, докато чакам чайникът да заври. Вслушах се в познатите шумове. Много ми се искаше малко да поспя, но тогава Зулема щеше да види колко съм жалка, което си беше истина.
В този момент я чух да изнася Ема навън. Изтичах до кухнята, направих си кафе и поднових работата си. Когато броячът на думи отчете, че вече съм написала петстотин, спрях. Но си знаех, че четиристотин и седемдесет са глупости. Дано и тази книга не стане тъжна.
Мислех да потърся съвет или да се поразнообразя — звъннах на Миранда, да Миранда Инглънд, няма грешка. Когато се срещнахме при моето първо злощастно даване на автографи, си помислих, че тя е толкова далеч от мен, колкото и звездите. После случайно се засичахме на няколко последователни литературни събития — годишната пресконференция на „Долкин Емери“, партито на авторите — и тя се оказа извънредно сърдечна. Антон реши, че се държи мило, защото имам успех като писателка и навярно беше прав. Но тя бе различна от представата ми за нея. Разбрах, че е преживяла ужасни моменти, опитвайки се да роди дете, и това я направи по-човечна в моите очи. По-късно успя да забременее и спря да пише, тъй като имаше опасност да пометне, но все още беше склонна да слуша за моите творчески неволи.
— Закъсала съм го — рекох аз и обясних своята дилема.
— Когато не върви — посъветва ме тя, — вмъкни любовна сцена.
Но аз не смеех да пиша подобни неща. Татко можеше да ги прочете. Изведнъж долових шум от мотора на камион. В този момент на външната врата се звънна и се чуха гласове от стъпалата пред къщата. Мъжки гласове, гръмогласни, на изпоцапани с катран и цимент работници. Идваха към нас. Възможно ли бе? Хвърлих поглед през малкия прозорец. Те бяха! Мако и неговият екип най-после бяха пристигнали да оправят къщата!
— Миранда, трябва да свършвам! Благодаря ти.
Струваше си да загубя фон дьо тена и нощния си крем за лице. Можех дори да целуна Зулема. Стига да не ме беше страх, че ще превърна в стълб от сол.
Отворих външната врата и пуснах групата на Лудия Пади да влезе. Тъй като всички ми изглеждаха еднакво, никога не бях сигурна в точния им брой, но днес бяха четирима. Колата отвън беше натоварена с дълги и дебели греди — прословутите трегери! Като крещяха и се опитваха да ги подредят, за да ги внесат по-лесно, майсторите ги понесоха нагоре по стълбите, охлузвайки стените и съсипвайки подовете. Май щеше да се наложи да сменяме и паркета, но бях прекалено щастлива, за да се ядосвам.
Телефонирах на Антон.
— Те са тук! С трегерите! Докато говорим, вадят старите да ги сменят с нови! Оставят огромни дупки в стените!
Отсреща обаче беше пълна тишина. И пак тишина.
— Антон? Чуваш ли ме?
— О, добре те чух. Толкова съм щастлив, че ми прилошава.
През останалата част от деня седях в кабинета и се опитвах да пиша, докато строителите сновяха из къщата ми и крещяха, като се обръщаха един към друг със странни имена. Аз щастливо се усмихвах.
Когато Антон се върна от работа, крадешком се огледа и промълви:
— Тя още ли е тук? — имаше предвид Зулема.
— Излезе за целия ден, но момчетата са още тук.
— Господи. — Беше впечатлен. В редките моменти, когато се появяваха, гледаха да се измъкнат към четири часа.
— Имам предложение — казах аз. — Но няма да ти хареса.
Той ме изгледа внимателно.
— Тъй като са тук лично, хайде да си поговорим с тях. Ще има повече тежест, отколкото като си говорим по телефона. Трябва да ги наградим за добре свършената работа. Четох една статия на тема как да се справяме с персонала. След това нека ги сплашим да свършат работата. Нещо като играта добро ченге, лошо ченге. Какво ще кажеш?
— Аз мога да бъда доброто.
— Не.
— Да те вземат дяволите.
— Хайде, хайде. — Заведох го в предната стая, където момчетата седяха върху новите трегери и пиеха чай с по няколко супени лъжици захар.
— Мако, Бонзо, Томо, Спацо. — Поклатих учтиво глава в тяхна посока. (Не бях убедена, че това са истинските им имена.) Благодаря ви, че се върнахте и извадихте старите трегери. Наистина махнахте старите както трябва… Ако поставите и новите толкова ефикасно, ще бъдем много щастливи.
Тогава дръпнах Антон, който стоеше зад мен, и го избутах напред.
— Както знаете, момчета, трябваше да свършите тази работа преди повече от три седмици — каза твърдо той, но изглежда загуби самообладание. Поклати глава и продължи: — Моля ви момчета, тук наистина се побъркваме. Имаме и малко дете. Ъъ, благодаря ви.
Тръгнахме си, а като затворихме вратата, стаята се взриви от кикот. Отново отворих вратата. Мако си търкаше очите и каза.
— Горките хора.
Насаме, Антон и аз си разменихме най-различни погледи и аз първа проговорих:
— Е, мисля, че всичко мина по-скоро добре.
Антон и аз бяхме в леглото. Беше едва осем часа, но вече лежахме в задната спалня, единствената стая в къщата, където стените бяха цели. Бяхме преместили телевизора преди три седмици и повечето време прекарвахме тук. Тъй като нямаше на какво да седнем, лежахме в леглото.
Аз преглеждах каталога на „Джо Малоун“, като си представях, че живея сред тези страници, в чист, здравословен и обезпрашен свят. Антон гледаше някаква комедия, защото беше сключил договор с Клоуи Дру, която играеше младата екзотична героиня, а Ема маршируваше по жакетче и панталонки и любимите си розови чорапки, с които не се разделяше дори в леглото. Пълничките й крачета изглеждаха като от дунапрен.
— Ема, приличаш на борците от цирка — Антон хвърли бегъл поглед към нея, вниманието му беше приковано главно към екрана. — Само ти липсват мустаци.
Ема имаше любими вещи — гаечният ключ, Джеси, къдравото куче, което Вив, Баз и Джес бяха й подарили и което също се наричаше Джеси. Беше ги преместила от единия край на стаята в другия и ги беше подредила както тя си знаеше.
— Динки — каза тя.
Косатай бе пораснала странно — два дълги кичура отпред, а отзад беше къса, както и отгоре на главата. Изглеждаше като нескопосно подобие на прическа от шестдесетте, но беше най-сладкото същество. Можех вечно да я гледам и да й се възхищавам. Почаках, докато програмата на Антон свърши, преди да му покажа страницата в „Литературни новини“ за Джема. Гледах го, докато го четеше, изучавах лицето му, опитвайки
