работа.
След това великодушно предложение им се обадих.
Да можех да накарам Зулема да ме замести.
А, да, за Зулема: тя беше нашата детегледачка. И беше част от нашия нов малък и храбър свят — нова къща, аз, която пишех своята следваща книга, и т.н.
Тя беше висока, хубава, волева латиноамериканка, пристигнала преди три седмици от Венецуела.
Плашех се от нея. Антон също. Дори постоянното капризничене на Ема намаля в нейно присъствие.
Пристигането или по-точно нахлуването й в нашия живот по план трябваше да съвпадне с края на строителните работи. Надявахме се да я посрещнем в хубава къща, стана ясно, че домът ни ще бъде в пълен безпорядък, когато тя дойде. Обадих й се да я спра, но тя беше неумолима като компютърно програмирана ракета.
— Идвам.
— Да, но Зулема, тук прилича на строителна площадка.
— Аз ииидвам.
Антон и аз се изтрепахме да приготвим спалнята в задната част на къщата — единствената стая с още цели стени. Дадохме й нашето легло с железен обков и най-хубавия ни юрган и всъщност всичко изглеждаше чудесно и много по-красиво в сравнение с нашата стая или тази на Ема. Но Зулема хвърли бегъл поглед на къщата, опасана със скеле и цялата посипана с прах, и в миг обяви:
— Живеееете като животни. Няаама да остана тук.
Със стъписваща бързина си намери приятел — някой си Блъджърс. (Що за име?) Той имаше хубав апартамент в Крикълууд и тя се нанесе при него.
— Дали няма да ни позволи и ние да отидем с нея? — попита Антон.
Зулема много ни помагаше. Прекалено много. През целия ден буквално надзираваше Ема, и то толкова добре, че бях свободна да пиша, но Ема ми липсваше и всъщност нямах особено голямо желание да имаме детегледачка. Сумата, която й плащахме, беше толкова мизерна, че направо се червях от срам — въпреки че й давахме много повече от обичайното за такава работа, както разбрах, когато се опитах да споделя чувството си за вина с Ники. (Ники и Саймън, на които най-после се роди мечтаното бебе три месеца, след като родих Ема.) Ники ми каза:
— Саймън и аз плащаме на нашата детегледачка половината от това, което вие давате, и тя е много доволна, че има работа. Като си помисля за Зулема, която учи английски и работи легално — и то в Лондон, вие направо й правите услуга.
Тъй като Зулема живееше на друго място, тя не беше денонощна детегледачка, но не ме беше грижа. Дори чувствах облекчение, че не живее под един покрив с мен. Как можех въобще да се отпусна? Да живееш с някой друг, и то непознат, винаги е трудно, дори и да е прекрасен човек. А Зулема не беше тази категория. Все пак работеше много, без съмнение. Имаше и силно чувство за отговорност. Може да се каже, че беше честна, като се изключи фактът, че се къпеше с моя шампоан. (Не можех без него, това беше единственото, заради което склонявах да се изкъпя в ужасната стара баня.) Зулема дори не беше забавна. Ни най-малко. Всеки път, когато я погледнех — буквално ужасяващо красива, сърцето ми се свиваше.
— Зулема — извиках я аз.
Тя побутна вратата на кабинета ми. Изгледа ме намръщено.
— Храня Ема.
— Ами… благодаря.
Ема се появи между краката на Зулема и ми намигна, дали беше конспиративно?… Нямаше и две години. Малка бе, за да намига така. После изтопурка нанякъде.
— Зулема, би ли позвънила на Мако. Този път го помоли да дойде.
— Какво ще мий дадееете?
— Ъъ, пари ли искаш? Двадесет лири? — Не трябваше да й предлагам пари, самите ние имахме голяма нужда от тях…
— Харееесвам мноого нощния ви крем против бръчки.
Погледнах я умолително, беше любимият ми крем. И то съвсем нов. Но имах ли избор?
— Добре. Както е тръгнало, ще остана и без крем за лице.
Тя се върна след няколко секунди.
— Той каза, че ииидва.
— Вярваш ли му?
Тя сви рамене и ме изгледа. Какво я беше грижа?
— Ще взема крема за изглаждане на бръчки.
— Давай.
Зулема хукна нагоре по стълбите, за да се намаже пред тоалетката, а аз останах да седя пред бюрото си. Може пък този път да дойдат. За секунда изпитах надежда и настроението ми се оправи. Тогава броят на „Литературни новини“ привлече погледа ми и ми напомни за страхотната сделка с книгата на Джема — бях забравила замалко — и отново се почувствах като собственик на потънали гемии. Господи, какъв ден.
В тъжно настроение отворих останалата част от пощата си, надявайки се, че тя няма да съдържа нищо откачено, защото откакто имах „успех“, получавах средно по едно побъркано послание на ден.
Пристигаха писма от хора, които търсеха пари, писма от хора, които казваха, че писането за магьосничество било дяволска работа и ще бъда наказана (това беше написано със зелено мастило), писма от хора, които бяха живели „много интересен живот“ и които искаха да ми продадат своята история (обикновено предлагаха като условие петдесет процента от печалбата), други, които ме канеха да прекарам с тях уикенда. (Не мога да ви предложа кой знае какво, но ще спя на пода, а вие на моето легло. Ще видите тукашните забележителности — часовника на кулата, който е точно копие на Биг Бен, а само преди шест месеца „Маркс и Спенсър“ отвориха вратите на новия си магазин — много елегантен!), трети ми изпращаха ръкописи и ме молеха да ги уверя, че ще се публикуват.
Всеки ден беше различен. Миналия ден бях получила писмо от едно момиче на име Хилари, бивша съученичка от Кенет Таун. Беше една от трите гаднярки, които правеха живота ми черен. Беше точно след като се преместих от Гилдфорд, когато животът ми се вгорчи от нещастие и страх, защото мама се готвеше да напусне татко. Хилари и двете й дебели приятелки бяха решили, че аз съм „задръстена крава“ и накараха всеки да ме нарича „нейна светлост“. Когато и да си отворех устата в клас, Хилари викаше, а другите пригласяха „Оо, ла ди-да“.
Разбира се, в писмото нищо подобно не се споменаваше.
Поздравяваше ме с успеха на „Церовете на Мими“ и оповестяваше, че много би искала да се срещнем.
— Е, нали си известна — презрително отбеляза Антон, фъфлейки заради болния си зъб. — Прати я да върви по дяволите. Ако искаш, аз ще го сторя вместо теб.
— Няма да й обръщаме внимание — отговорих аз, скъсах писмото и го хвърлих в кошчето. Колко странни могат да бъдат хората. Наистина ли Хилари си въобразяваше, че ще се срещнем? Не я ли беше срам?
Реших да споделя с Ники. Хилари тормозеше и нея. После се разколебах. Ники и Саймън ни бяха поканили на вечеря и въпреки че имахме къща, не знаех как ще им се реванширам за гостоприемството.
Върнах се отново към пощата си.
Днес имаше писмо от някоя си Бет, която ми беше изпратила ръкописа си месец по-рано и ме молеше да го дам на издателя си, което и направих. Въпреки това Таня навярно не го бе харесала толкова, че да го публикува. После получих от Бет гневно писмо, с което ме обвиняваше, че съм егоистка. Мерси много, Бет, казах си аз. Браво на мен, че съм й провалила шанса да издаде ръкописа си, като се има предвид, че аз си имам всичко. Мислела си, че съм добра, но явно грешала. Докато била жива, нямало да си купи моя книга, щяла да разкаже на всеки каква съм всъщност.
Беше време да забравя за писмата и да поработя.
В новата ми книга се разказваше за един мъж и една жена, които са били приятели като деца и отново се срещат като възрастни. Почти четиридесет години по-рано, петгодишни, те са станали свидетели на
