Мъжът на най-добрата ми приятелка

Джоджо се обади и Таня я запозна с плановете им.

— Можем да осигурим секретарка, да ходи у Миранда и да пише под нейна диктовка. Миранда даже няма нужда да става от леглото. Може да си лежи…

— Но за нея все пак ще е напрежение.

— Но…

— Трудното не е да стоиш седнал, а да твориш.

— Но…

— Ще можеш да я публикуваш по някое време по-късно следващата година.

— Но ще пропуснем големите летни продажби. Надявахме се на огромно увеличение…

— Таня, — предупредително заговори Джоджо.

— Извинявай — бързо отговори Таня — Извинявай, извинявай.

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Мислех си…

Може би трябва да изчакаме, докато одобрят новия съдружник, преди да оповестим връзката си. Не искам отношенията ни да навредят на издигането ти.

Целувки: Марк

Джоджо изумена се втренчи в екрана. Нима Марк я предаваше? Ноември беше много, много далеч; толкова далеч, сякаш никога нямаше да дойде. Да не би да го беше дострашало?

Подобна възможност дотолкова я изплаши, че се изненада от себе си. Стана и нахлу в кабинета му.

— Какво става?

— С какво?

— Разбрахме се за август, сега го променяш на ноември. Ако мислиш да се застъпваш за мен, забрави. Ще станеш за смях.

Марк повдигна веждите си в учтив въпрос.

— Някои от съдружниците — Джослин Форсайт, Никлъс в Шотландия са семейни. — Той беше спокоен, дори студен, но Джоджо достатъчно добре го познаваше, за да разбере, че е ядосан. Когато беше напрегнат, изглеждаше прекалено едър за костюма си. — Няма да одобрят разтрогването на брака ми. Никой от съдружниците няма да изпадне във възторг. Не искам да рискуваш да загубиш гласове.

Трябваше да признае, че… и на нея й бе минало през ума.

— Това е решение… предложение… единствено с оглед на кариерата ти.

Тя кимна, донякъде уплашена от резкия му тон.

— Но Джим вече знае — възрази. — Олга навярно предполага. И се обзалагам, че Ричи е разказал на всички как ни е видял заедно.

— Може би, но едно е да имаме връзка, друго е да напусна съпругата си и да се застъпвам за теб.

Премисли думите му: беше прав. По-добре беше да почака. А и ноември щеше да дойде малко след август. Само че…

— Обикновено аз съм тази, която отлага големия ни ден.

— Забелязал съм — отговори сухо той.

— Много си търпелив.

— Ще те чакам вечно… Въпреки че естествено бих предпочел да не се налага.

— Значи ноември. Кога? В деня на решението?

— Защо не изчакаме, докато официално го обявят в „Литературни новини“? Да не развалим всичко в последния момент.

— Пак правиш така.

— Какво?

— Плашиш ме.

— Няма от какво да се боиш.

— Освен от самия страх.

— И от чудовищата в гардероба.

— И от огромни скали, падащи от небето върху главата ти.

— Именно.

Вторник сутринта

Първото писмо, което отвори, беше от Пол Уитингтън, който отхвърляше книгата на Джема. Оставаше само „Нокстън Хаус“ и после щеше да се наложи да се обърне към независимите издатели. На този етап от играта едва ли имаше възможност да я продаде, а ако успееше, щеше да е за съвсем скромен аванс, едва ли повече от хиляда лири.

— Изберете следващия си редактор много внимателно, госпожо Харви — каза Манодж. — Може да е последният.

Тя се спря на Надин Стайдл и се насили да звучи ентусиазирано.

— Имам самороден диамант. — Използва думите на Каси, харесаха й.

Но фразата не беше достатъчна да убеди Надин и в четвъртък сутринта Джоджо получи отрицателен отговор.

Четвъртък следобед

— Таня Тийл те търси на първа линия. Приемаш или отказваш?

— По-добре да си завра ръждив пирон в окото.

— Не те питах това. Приемаш или отказваш?

— Добре. Приемам.

Чу се изщракване, след което тревогата на Таня се прокрадна по жицата.

— Джоджо, заради Миранда следващото лято се очертава като лошо.

Пак онази бременната писателка!

— Трябва ни женски роман, да запълни мястото на Мирандиния.

— Имате толкова много автори.

— Прегледах с какво разполагаме и всяка книга, която излиза идната година, или е обвързана с определено време за промоция, или няма да бъде готова до май.

Какво искаш да направя, зачуди се Джоджо. Да взема да го напиша?

— Мислех за онова ирландско писание, което ми изпрати — продължи Таня. — Ще свърши работа. Успя ли да го продадеш?

Ставаше дума за книгата на Джема Хоган, която Джоджо така и не пласира.

Но нямаше да си признае пред Таня!

— Може да ти излезе късметът. Все още е на разположение, но имам оферти от две къщи за романа…

— Колко? — прекъсна я Таня. — Десет хиляди?

— Ами…

— Двадесет? Тридесет тогава.

Джоджо нищо не отговори. И как би могла. Таня наддаваше срещу себе си.

— Тридесет и пет?

Джоджо нанасе удара си.

— Сто за две книги.

Таня прошепна:

— Боже! — После с нормален глас попита: — Има ли втора книга?

— Определено. — Не беше сигурна, но беше възможно.

— Шестдесет за едната — каза Таня. — Толкова мога, Джоджо. Не искам друг автор, имам си достатъчно. Нека реша този проблем.

Не беше идеално. Сделка за две книги винаги беше за предпочитане, защото означаваше, че издателят