След това си възвърнах душевното равновесие и си казах: „Глупости! Нито едно от тези неща не е вярно!“
Обикновено това упражнение ми помагаше да изпитам благодарност към съдбата.
Но не и днес.
Глава 25
Антон пак ми се обади.
— Появиха ли се?
Нямаше нужда да питам кои са „те“: ставаше въпрос за майсторите. Нашата мания, фикс-идея, центърът на живота ни.
Въпреки съпротивата на повечето банки във Великобритания, ние бяхме купили хубавата мечтана къща с червени тухли и се преместихме в края на юни. Бяхме окрилени. Изпитвах такова щастие, че имах чувството, че ще умра. Цяла седмица не правих нищо освен да гледам легла с метални табли в Интернет.
Преди да се преместим, наехме строителна фирма да постегне къщата като прелюдия към събарянето на стени. Още не си бяхме разопаковали нещата, когато малка армия от ирландски работници, до един досущ като Лудия Пади, пристигна у нас. Те сръчно размахаха чуковете си и заработиха с голямо усърдие, сякаш се канеха да унищожат всичко — свалиха мазилката от стените, след това събориха тухлите и доста голяма част от фасадата на къщата. Единственото нещо, което й попречи да не рухне окончателно, беше строителното скеле.
Почти цяла седмица те разбиваха и събаряха и накрая установиха, че изгнилото беше много повече, отколкото първоначално си мислеха. Тези, които имаха опит в строителството, ме успокоиха, че обикновено така се получавало. Но като знаех, че Антон, Ема и аз рядко имахме късмет, все нещо се разваляше, а в ресторанта редовно попадахме на масата с разклатения крак, не можех да се успокоя.
А разходите за целия труд? В светлината на новите открития първоначалната сума буквално се удвои за една нощ. Сякаш нещо се опитваше да ни даде урок и не намирах покой.
Мърморейки за необходимостта от нови трегери на прозорците — каквото и да означаваше, по дяволите — и като не можеха да правят каквото и да било, докато не пристигнат, майсторите, както традицията повелява, изчезнаха.
Притесних се още повече. В продължение на две седмици не ги видяхме. Заминаха си, но не ги забравих. Антон, Ема, Зулема — ще стигна и до Зулема — и аз живеехме сред хаос и бъркотия. Краката ни оставяха циментови следи върху хубавите дървени подове. Препъвах се във вестници, захар скърцаше и хрускаше под обувките ни. Оплакват се, че майсторите пиели прекалено много чай — нямам нищо против чая, но разпиляната захар ужасно ме дразнеше.
Нощем очаквах крадец да се покатери по скелето, да се промуши през някоя от многото дупки в стената и да ни обере. Щеше обаче да остане разочарован, тъй като единственото нещо, което си струваше да се открадне, беше Ема.
Инструментите на майсторите се въргаляха из цялата къща и колкото и невероятно да звучи, Ема много бе харесала един дълъг гаечен ключ. Толкова се привърза, че настояваше да спи с него. Други деца се пристрастяват към плюшени зайчета или одеялца, а ето че Ема се влюби в този инструмент, той беше нейното оръжие (нарече го Джеси, на името на сестра ми). През юни Джеси се бе върнала закратко от Аржентина, където живееше за постоянно с приятеля си Джулиън. Ема беше очарована от нея. Но най- лошото от всички ужасни неща беше вездесъщият прах… под ноктите ни, между чаршафите, по клепачите — все едно живеехме сред пясъчна буря. Сложех ли си крем за лице, се налагаше да го изстържа. Отказах се да чистя, беше абсолютно безсмислено.
Не мога да опиша каква нищета ни заобикаляше, особено мен, тъй като работех вкъщи, но когато помолех Антон да предприеме нещо, той твърдеше, че работниците ще се върнат, щом дойдат трегерите, откъдето и да бяха ги поръчали.
Нямах представа какво представляват въпросните тригери. Но какво значение имаше? Нали от тях започнаха всички злини?
Една прашна утрин Антон закусваше мюсли, преди да тръгне на работа. Изведнъж, гледайки лъжицата си, възкликна:
— Това май е прах.
Бръкна с пръсти в купичката си.
— Погледни! — Той го протегна към мен. — Прах е.
— Овесено брашно е.
— Отвратителен прах.
Настоях да го разгледам по-отблизо.
— Прав си, това е прах.
Сигурно сега вече щеше да им звънне.
Обади се на бригадира им Мако и новините бяха ужасяващи: трегерите бяха пристигнали, но майсторите започнали нов обект. Ще дойдат, щом могат.
Крещяхме, заплашвахме и умолявахме, вдигнахме голям шум. Непременно да дойдат. Къщата е в ужасно състояние. Не можем да живеем така.
След повече от седмица, през която Антон и аз се редувахме да им се обаждаме и да настояваме с възможно най-твърд глас да се върнат на работа и да я свършат в срок от седем дни, те просто ни се изсмяха.
Криво-ляво Антон успя да изкопчи някакво обещание. Щяха да пристигнат следващия понеделник. Заклеха се в живота на майките си, че ще бъдат тук с трегерите в понеделник.
Дойде четвъртък. Три дни по-късно.
— Не, Антон, от тях няма ни вест, ни кост.
— Твой ред е да им звъниш.
— Извинявай, но не съм съгласна. Обадих се още сутринта.
— Не беше ти, а Зулема.
— Защото я подкупих.
— И с какво този път?
Поколебах се.
— С фон дьо тена ми.
— Който ти подарих? От „Джо Малоун“?
— Да — отвърнах аз. — Много съжалявам, не се сърди. Наистина ми харесваше, но не ми се искаше да им се обаждам, а нея много я бива да ги убеждава. Поне не й се подиграват.
— Всичко това отиде твърде далеч — викна внезапно Антон с неумолима решителност. — Ще потърся съвет от адвокат.
— Не! — помолих аз. — Тогава те наистина никога няма да се върнат.
Многократно бях чувала, че само да споменеш, че ще използваш услугите на адвокат, играта приключва.
— Моля те, Антон. Само това не бива да правим. Нека продължим да им се подмазваме.
— Добре, аз ще им звънна — промълви той.
Тогава си спомних, че се бях съгласила да го освободя от това задължение, тъй като предния ден беше на зъболекар да му сложат пломба.
Принудени постоянно да звъним на строителите, с Антон бяхме изградили едожна система от задължения, освобождаване от такива и награди. Тъй като моята работа беше по-добре платена от неговата, той се обаждаше два пъти дневно на строителите, а аз само веднъж.
Позволяваше се да използваме и трети лица, стига да можехме да ги убедим. В понеделник подкупих Зулема с козметика.
Антон се опита да убеди Ема да им звъни. Болестта също беше причина за освобождаване от тегобата да се говори с майсторите. Посещението при зъболекаря освобождаваше Антон от тази отговорност.
— Забравих за твоя зъб, няма да се обаждаш — казах му. — Моля те, не се тревожи, аз ще свърша тая
