се да отгатна отговора.
— Какво мислиш — попитах аз. — И моля те, не бъди толкова оптимистично настроен и не ми казвай, че нищо не означава.
— Добре — започна той, — малко е странно. Как е успяла да се добере до твоя агент и твоя издател?
Ако Антон, вечният оптимист, мислеше, че е странно, това означаваше катастрофа.
— Книгата не е за нас, каза Джоджо.
— Добре, това е хубаво. Не е като да те ръгнат с кол в окото.
— Но Джема е казала на Джоджо да ме поздрави. Всичко това… знам, че е нелогично, но се чувствам ужасно… страхувам се. Като че ли нещо чудовищно ще се случи.
— Какво например?
— Не знам. Струва ми се, че ще разруши всичко между нас.
— Между теб и мен? Тя не може да ни навреди.
— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш и никога няма да ме оставиш.
Той ме погледна възможно най-сериозно.
— Но ти знаеш, че е така.
— Добре, кажи го.
— Лили, винаги ще те обичам и никога няма да те оставя.
Поклатих глава. Добре. Това би трябвало да ми помогне.
— Ще се почувстваш ли малко по-сигурна, ако се оженим?
Потреперих. Ако се оженехме, щяхме да пробудим всякакви стари спящи злини.
— Приемам го като отрицателен отговор. По-добре тогава да върна пръстена за двадесет хиляди, който купих от „Тифани“.
Ема бутна в лицето ми френския ключ.Той издрънча по зъбите ми.
— Лили, целувка!
Дарих ключа с гореща целувка.
Без някой да я е учил, Ема започна да нарича и Антон, и мен с малките ни имена. Това ни обезпокои сериозно, не очаквахме хората да си мислят, че сме чак толкова либерални. За да оправим нещата, решихме да се наричаме един друг мама и тати.
— Сега си донеси ключа и тати ще те целуне.
— Антон — поправи ме тя и се намръщи.
— Тати — настоях аз.
— Антон.
След като Антон целуна играчката, той оповести:
— Имам подарък за теб.
— Предполагам, не е въпросният пръстен от „Тифани“.
Той извади ръцете си изпод одеялото и ми показа чантичка с козметика от „Джо Малоун“. Да не се ядосвам за фон дьо тена, който дадох на Зулема.
— Антон, не можем да си го позволим, бедни сме.
— Да, но не завинаги. Когато ни потръгне работата с Мики, ще имаме пари. А твоят процент пристигат в края на септември.
— Добре. — Вече се бях размекнала. — С цялата си кожа ти благодаря. Но защо ще ми даваш подарък?
— Трябва и ние да живеем по малко. И се надявам да се любиш с мен.
— Няма нужда да ми даваш подаръци, за да се любим — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор.
— Просто се обади следващите три пъти на строителите вместо мен — добавих. — И ще направя всичко каквото пожелаеш.
— Сделката е сключена.
Глава 26
Мина се още една седмица. И още една. Мако и момчетата продължиха да се явяват от време на време и винаги неочаквано — достатъчно, за да ни държат на ръба на надеждата, но не и толкова често, че да си помислим, че ремонтът скоро ще бъде завършен. Бяха извадили старите трегери, но почти нищо не бяха направили за инсталирането на новите.
Да имаш дупки в стената на спалнята през юли и август е дори приятно — но не когато септември е вече на прага и времето клони по-скоро към есен.
Всяка сутрин едва ме свърташе, докато не пристигнеше някой от тях, Антон ми звънеше по двадесет пъти на ден, за да разбере дали са се появили.
Избягнах повечето от телефонните си задължения, като много често се любех с Антон, а Зулема почти ме беше заменила — така че не бях принудена да слушам измислените извинения на майсторите, но според Антон те бяха основателни, Спацо си беше счупил китката, чичото на Мако беше починал, чичото на Бонзо също умрял, микробусът на Томо беше откраднат, а после и неговият чичо се спомина.
— Какво е това? — беснееше Антон. — Седмица на покойните чичовци?
Тогава, точно когато минаха няколко дена без ничий чичо да се пренесе в отвъдното, започна да вали дъжд, а новите трегери не можеха да се поставят, докато вали. Преди това четири седмици не капна и капка капка дъжд, но когато най-сетне имахме нужда от сухо време, заваля.
Сякаш изплувах от морските дълбини.
С голямо усилие се събудих. Ема плачеше за четвърти път. Беше наистина тежка нощ, дори и по стандартите на Ема.
— Аз ще отида — каза Антон.
— Благодаря.
Отново потънах в тежък сън. Тогава някой ме разтърси и се почувствах като умиращ, който се опитва да дойде в съзнание. Беше Антон.
— Сигурно е болна, повърна.
— Смени й дрехите и чаршафите.
Само две секунди по-късно отново ме измъкнаха от дъното на океана.
— Извинявай, скъпа, тя иска теб.
Трябва да се събудя, трябва, трябва.
Наложих си да стана от леглото, беше непосилно, но успях и отидох да видя Ема. Лицето й беше много червено, стаята й миришеше на болен човек.
— Лили! — Тя се разтрепери, като ме видя, сякаш не бяха изминали и петдесет минути от последния път, когато бяхме заедно.
Повдигнах я до мен, беше толкова топла. Рядко се разболяваше. Бе здрава и силна, падаше и понасяше удари, които другите деца не можеха да издържат, после само накуцваше и отново се изправяше. Даже се подиграваше на другарчетата си, ако плачеха, когато се удареха. Смееше им се, свиваше пръстчетата си и си закриваше очите, „Буу, хуу“, имитираше плача им. (Опитвах се да я накарам да не го прави, защото на другите майки не им беше никак приятно.)
— Хайде да ти премерим температурата.
Температурата под мишниците беше 36,5°, в ухото 36,6°, оралната 36,8°, ректалната — извинявай миличко — 36,7°. Без значение къде я мерех, ясно беше, че е здрава.
Проверих да не се е изприщила, повдигнах вратлето й да видя да не се е схванала.
— Ой — изпъшка тя. Това ме разтревожи и аз проверих няколко пъти, докато тя започна да се смее.
— Добре си — отвърнах й аз. — Хайде да спиш. Утре трябва да пиша книга.
Тя си сложи ръката пред очите и запя:
— Виждам те.
