— Чела съм я поне десет пъти…
— Подарила съм я на всичките си приятелки…
— По-добре действа и от антидепресант…
— По-сладка от шоколад…
— Нямах търпение да ви срещна.
Подаряваха ми магически пръчици, домашно приготвени бонбони, заклинания, написани на малки листчета, и ме поканиха на друидска сватба. Повечето хора искаха да се снимат с мен, както през онзи отдавна отминал ден с Миранда Инглънд.
Ако кариерата ми не зависеше от успешните продажби на „Кристално чиста“, щях да се радвам на любезността им и да се наслаждавам, че съм създала нещо, развълнувало толкова много хора. Но фактът бе, че кариерата ми наистина зависеше от продажбите на втората книга, а от приблизително осемдесетте души, които бяха дошли на четенето, само двама я купиха. Предишната вечер в Нюкасъл бяха продадени три книги, а по-предната в Лийдс — една, също толкова и в Манчестър. А в Бирмингам, в началото на седмицата, не купиха нито една. Това не беше добре. Както и новините от класацията за най-продаваните книги.
Докато се връщах към хотела, включих мобилния си телефон и се помолих с цялото си същество да имам съобщение от Джоджо. Да каже, че „Долкин Емери“ искат да ми предложат половин милион лири за следващата книга. За да си го представя, трябваше да напрегна въображението си до краен предел. Поне да ми предложат нещо, колкото и да е. Беше изпратила на Таня седемте глави на новата ми книга преди седмица, навярно вече имаше новини? Но ужасният електронен глас изрече НЯМАТЕ НОВИ СЪОБЩЕНИЯ, така че се обадих на Антон, който беше вкъщи с Ема.
— Нещо ново?
— Обади се Джоджо — не искала да те безпокои по време на четенето, но и нямаше какво да съобщи. Таня не й се е обадила днес следобед и мисли, че е по-добре да не я пришпорва.
Преглътнах с усилие. Беше петък. Трябваше да чакам до понеделник. Да изтърпя цяла събота и неделя, чудейки се какво ще ни донесе бъдещето.
Ужасяваше ме огромната грешка, която направихме с Антон в сметките. Явно трябваше да подпишем договор с „Долкин Емери“ още през май, когато ни го предлагаха. Но по това време всичко вървеше тъй прекрасно, че изглеждаше невероятно само няколко месеца по-късно новата ми книга да се продава толкова слабо и да предвещава края на писателската ми кариера.
Като се върнех назад, виждах, че „Долкин Емери“ бяха започнали да се отдръпват от мен още през август. Промяната на подвързията, която искаше Таня, беше продиктувана от някои от големите търговци — както впоследствие разбрах — когато установили, че „Кристално чиста“ е толкова различна от „Церовете на Мими“, колкото морковите се различават от мустаците на Адолф Хитлер.
Никой не казваше нищо. Не ми съобщиха официално, че поръчките са намалели и че „Долкин Емери“ са загубили вяра в мен, но аз го долових от пресилената радост, с която ме поздравяваха, и от тревожния поглед в очите им. Обаче реалността беше така неприятна, че се насилвах да се надявам до последно. Струваше ми се, че ако не призная колко ужасна е ситуацията, навярно няма да е такава.
Най-лошото, което можеше да се случи, беше следното: ако „Долкин Емери“ не подновяха договора ми, не само кариерата ми като издаван писател щеше да приключи, Антон, Ема и аз щяхме да загубим дома си; дадоха ни заема за къщата при условие, че ще платим на банката основната сума от сто хиляди, когато подпиша новия договор с „Долкин Емери“. Нямахме никакъв друг източник на приходи. Можехме да разчитаме единствено на следващия чек от процента ми, който нямаше да дойде до март, а това бе след месеци. Това беше най-лошото — без договор нямаше пари, а без пари нямаше как да платим на банката, което означаваше, че губехме къщата.
Върнах се в самотната си хотелска стая, изпих един голям джин с тоник и изхрупах пликче кашу от минибара. Бях изтощена. Цяла седмица с ранно ставане, безброй посещения на книжарници и много, много интервюта за радиото и вестниците — но ужасът ме държеше в лапите си и не позволяваше да заспя.
За да се развеселя, си помислих: Антон ме е напуснал заради старшата сервитьорка във „Флийт Тандори“, имам гангрена на крака и всички се оплакват от миризмата, а някакви тибетски гадатели твърдят, че Ема ще бъде следващият Далай Лама и искат да ми я отнемат, за да я отведат далеч в Хималаите; където ще седи с кръстосани крака и оранжева роба и ще издава мъдри, неразбираеми звуци.
Лежах на леглото, пиех джин и се опиянявах от нещастието си.
Колко ужасно… особено смрадливият гангренясал крак. И мъдрите неразбираеми звуци.
Изчаках, докато се почувствах наистина ужасно, и направих умствения еквивалент на това да изскочиш от долапа и да извикаш: „Хванах те.“ И наистина, мрачното ми настроение леко се проясни, психологическият трик явно действаше. После установих, че съм изпила три джина и подобрението на настроението ми навярно се дължеше на тях.
ДЖОДЖО
Когато десет дни по-късно Джоджо получи менструация, тя се почувства засрамена; не й беше присъщо да прави драми. Тъй като тестът продължаваше да е отрицателен, не можа напълно да повярва, че е била бременна и нямаше чувството, че е загубила детето. Донякъде й бе любопитно на какво се дължи закъснението: тревога, че Мрак ще напусне Каси? Прекалено дългото чакане на избора на нов съдружник? Напрежение в работата? Да, имаше много неща, които я притесняваха.
През втората седмица от продажбата на книгата на Лили Райт се усети известно подобрение, но не беше достатъчно. Издигна се от сто шестдесет и осмо на деветдесет и четвърто място, с едва продадените 1743 екземпляра. Като се имаше предвид, че нямаше железопътна гара в страната, която да не е облепена с рекламни постери на „Кристално чиста“, това не беше добре.
„Долкин Емери“ също се разтревожиха. Бяха отпечатали сто хиляди екземпляра с твърди корици — първата партида, както бяха мислили навремето, първата от многото, но сега изчисляваха какви загуби ще претърпят от изданието.
През третата седмица Лили стигна до номер 42 в класацията, но радостта беше преждевременна, защото през четвъртата се плъзна назад до 59.
Джоджо продължи да настоява пред „Долкин Емери“ за повече реклама и по-големи отстъпки. Патрик Пилкингтън-Смайт задлъжня и се изплаши. Правилото беше, че агентите изискват, а хората от търговския отдел се опъват. Но нищо не бе в състояние да увеличи продажбите.
После „Литературни новини“ публикува кратка подигравателна статия по въпроса и въпреки че „Долкин Емери“ твърдяха, че е прекалено рано за преценки и продажбите ще се увеличат по Коледа, от сигурен източник Джоджо знаеше, че не са оптимистично настроени.
Най-много се безпокоеше, че „Долкин Емери“ я разиграват с новия договор на Лили. Не бяха казали, че няма да го подновят, но Таня продължаваше да отлага, като увърташе, че трябвало и по-големите шефове в „Долкин Емери“ да прочетат новата книга на Лили, преди да вземат някакво решение. Джоджо мислеше, че да покаже новата книга на Таня е чиста формалност, но сега разбираше играта на „Долкин Емери“: връзваха си гащите, искаха да видят как върви „Кристално чиста“, преди да решат дали Лили е изгодна инвестиция.
Бедната Лили обикаляше страната, изнасяйки едно безсмислено четене след друго. Или тя, или Антон звъняха всекидневно и с тихи, изплашени гласове я питаха:
— Има ли новини? Говори ли се нещо за новия договор?
Ужасяваха се, че „Долкин Емери“ протакат твърде дълго, но положението беше прекалено деликатно и Джоджо не можеше да се намеси.
Няколко пъти ги окуражи:
— Таня ми е обещала да решат до края на седмицата.
Но седмицата измина, без Таня да се обади, и вече ставаше месец, без да получат някакво предложение.
Джоджо ужасно съжаляваше Лили. Никой не обича книгата му да залежава, но случаят имаше сериозни последствия за кариерата на Лили. Съветът й към Лили да изчака за новия договор беше чист хазарт. Сега стана ясно, че неправилно е преценила риска: след провала на „Кристално чиста“ съществуваше опасността
