„Долкин Емери“ да не подпишат нов договор с нея. Както и всеки друг издател.
— Таня Тийл на първа линия.
— Приемам!
Този разговор решаваше всичко, Джоджо знаеше. Този, който щеше да обрече или спаси Лили.
— Таня, здравей.
— Съжалявам, Джоджо отговорът за Лили Райт е „не“.
— Почакай малко…
— Няма да подновим договора.
— Таня, не говориш сериозно. Прочете ли новата книга, не виждаш ли колко е чудесна…
— Джоджо, ще ти кажа какво мислят всички. „Церовете на Мими“ беше единствена. Верността на читателите не е към Лили Райт, а към книгата „Церовете на Мими“. „Кристално чиста“ е най-големият провал, който някога сме имали.
— Добре, продажбите на изданието с твърди корици вървят бавно, но знаеш ли какво означава това? — Джоджо се насили да прозвучи особено жизнерадостно. — Изданието с меки корици ще бие всички рекорди! Както стана с „Церовете на Мими“. Може би беше прекалено рано да издаваме книга на Лили с твърди корици. Писателите си създават маса от почитатели, преди да издадат в твърди корици. След една-две книги изданието ще потръгне.
Таня не отговори. Не беше глупава. Прекалено много хора й бяха крещели. Беше непоклатима.
— Мисля, че книгата, върху която Лили работи, е страхотна.
— Ако Лили реши да напише нова като „Церовете на Мими“, с радост ще я публикувам — приключи Таня. — В противен случай — не. Съжалявам, Джоджо, наистина съжалявам.
Въпреки яда си Джоджо разбираше. Таня навярно беше разочаровала началниците в „Долкин Емери“. Беше приела книга, представила я беше пред цялата компания като изданието на годината, а книгата беше експлодирала в лицето й. Кариерата й буксуваше заради провала. Нищо чудно, че беше предпазлива.
— Лили Райт е от най-нашумелите авторки — продължи Джоджо. — Ако вече не искате да публикувате книгите й, има много други, които ще го сторят.
— Разбирам и ти желая успех.
— Ти губиш — отговори Джоджо, тракна телефонната слушалка и потъна в мрачни мисли. От най- нашумелите авторки, няма що. Ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, Лили ще трябва да окачи звънец на врата си, за да оправдае определението.
Зарови лице в шепи. Гадове. Трябваше да каже на Лили, а предпочиташе да си тегли куршума. С въздишка отново вдигна телефона. По-добре да не отлага.
— Лили, говорих с „Долкин Емери“ за новия ти договор.
Много бързо, преди Лили да има време за фалшиви надежди, Джоджо продължи:
— Съжалявам, но новините са лоши.
— Колко лоши?
— Не искат да купят новата ти книга.
— Мога да напиша друга.
— Ако не е като „Церовете на Мими“, няма да искат да подновят договора. Съжалявам, ужасно съжалявам, Лили — каза тя и наистина го мислеше.
Лили помълча.
— Няма нищо, Джоджо, всичко е наред.
Такава си беше, твърде мила, за да се кара или обвинява.
— Чувствам се отвратително, че не те оставих да подпишеш миналия май.
Когато все още те искаха.
— Не се обвинявай, никой не ме е насилвал да чакам — отговори Лили. — Изборът беше мой. Мой и на Антон. Само едно ще те попитам. Има ли надежда „Кристално чиста“ да се наложи на този етап?
— Все още вървят някои реклами.
— Ако „Кристално чиста“ потръгне в последния момент, може би ще променят решението си. Или някой друг ще поиска да ме публикува.
— Юначно момиче. Това се казва дух.
След което Джоджо затвори. Да съобщава лошите новини, беше част от работата й, както и да носи добрите, но отдавна не се беше чувствала по-зле. Горката Лили. Егоистично погледнато, не беше време и Джоджо да се издънва. Не правеше често грешки и ги мразеше. Изборът на нов съдружник наближаваше и този очевиден провал не беше желателен. Тя все още бе способна да привлече повече приходи от всеки друг агент през годината, но короната й бе позагубила от блясъка си.
На следващата сутрин
Джоджо извика списъка на най-продаваните издания, като се опитваше да пише на клавиатурата със стиснати палци, молейки се за обрат в последния момент. Ставаха чудеса.
Проверяваше надолу, надолу, надолу… после спря.
— Е? — попита Манодж, който също стискаше палци. Джоджо въздъхна.
— Като камък във вода.
Телефонът иззвъня и тя знаеше кой я търси: Патрик Пилкингтън-Смайт.
— Решихме да спрем рекламите за Лили Райт. Хвърляме пари на вятъра.
— Дърпате им щепсела? Много лошо. Дните преди Коледа могат да променят всичко.
Лаещият му смях изрази неверие.
— Никога не се предаваш, нали, Джоджо?
— Наречи го както искаш.
Патрик не отговори. Участваше в играта много по-отдавна от Джоджо. Да се преструваш, че всичко е наред, не значеше, че е истина. Огромната като кратер дупка в рекламния му бюджет го доказваше.
Дълбоко потисната, Джоджо постави слушалката. И тя не вярваше.
ДЖЕМА
Знаете ли, писането на книга не е така лесно, както изглежда. Първо, редакторката ми (обожавам да изричам тези думи: „редакторката ми“) ме накара да пренапиша огромни части от нея, да направя Изи „по- сърдечна“, а Емет да добие по-човешки вид. После, след като го направих, за да й угодя — а това отне ужасно много време, целия август и голяма част от септември — друга редакторка (не моята) прегледа ръкописа и ми зададе милиони въпроси: Какво значи ярем? „Мармозет“ истински ресторант ли е? Имам ли разрешение да цитирам от „Татко беше скитник“? И да го променя на „Татко беше безчестен мерзавец“?
След това трябваше да прочета книгата наново, да проверя дали всяка дума е написана правилно, докато на буквичките им пораснаха ръчички и крачка и затанцуваха пред уморените ми очи.
Да си кажа, не се оплаквам от аванса, който ми дадоха; едва не припаднах и не умрях, когато Джоджо ми каза. Шестдесет хиляди. Лири. Щях да се радвам, ако бях продала книгата и за четири пенсз, защото да те издадат, само по себе си е удовлетворение; наместо това ми изплатиха заплатата ми за година и половина, и то без данъци. (В Ирландия приходите от „творческа дейност“ не се облагат.)
Въображението ми трескаво препускаше през повечето време, но накрая съвсем се развихри: представях си как напускам работа и пътувам по света цяла година. Как си сменям ужасната кола. Как отивам в Милано и опразвам магазина на „Прада“.
Докато не се върнах на земята и не осъзнах, че парите идват от нещастието на майка ми. В началото на новата година трябваше да се изнесе от къщата; с парите тази съдба можеше да стане по-поносима.
Освен това дължах много на Сюзан и когато я попитах какво би желала, тя сподели, че много би искала да си купи мебели и разни неща за апартамента в Сиатъл и би се радвала, ако захраня някоя от кредитните й карти. (За разлика от баща си, който беше голям скръндза, Сюзан имаше широки пръсти.)
— Избери си една — каза тя. — Която и да е карта.
