нищо чудно да съм си въобразявала.
Общо взето, бях много добра: уважавах нашето решение. Веднъж, след тежка седмица, трябваше да изпълня няколко рецепти за мама и отидох в друга аптека.
Но от време на време си намирах извинение да го виждам — все пак не съм Ганди. Напомняше ми на чийзкейк с ягоди, близо до него изпитвах емоционална версия на глада, който изпитвам, преди да ме огрее менструацията. Подобно на непреодолимото желание, което ме принуждава да отварям хладилника и да омитам всичко, измислях извинение за Джони, подкарвах колата към аптеката и купувах бурканче с таблетки с цинк (да речем). Но винаги си тръгвах неудовлетворена. Той беше учтив, дори разговорлив, но флиртът липсваше — и то, защото той беше почтен мъж с голяма доза самоуважение. Но, предполагам, никой не е идеален.
— Мамо — прекъснах разказа за не знам коя си, която изпуснала Подходящия, докато бил точно под носа й. — Трябва ли ти нещо от аптеката?
След малко тя отвърна:
— Не.
— Не трябва ли да увеличиш дозата на успокоителните?
— Всъщност мислех да я намаля.
— Ами добре.
По дяволите, ще ида и така.
Най-накрая го измислих — ехинацея. (Ехинацея — растение, чийто извлек усилва имунната система и действа благотворно на дихателните пътища, — Б. пр.) Съвсем нормална покупка, особено по това време на годината. В аптеката Джони ме поздрави с усмивка. Имайте предвид, че той посреща така всеки клиент, дори с престарелите мъже, покрити от глава до пети с псориазис.
— Казвай, каква отрова искаш?
— Ехинацея.
— Да не те хваща простуда?
— Не, като предпазна мярка.
— Разумно решение. Е, имаме богат избор.
Мътните го взели.
Той се впусна в подробности за дозировката, заразпитва дали предпочитам хапчета или капки с или без витамин С, докато не съжалих, че не поисках нещо по-обикновено.
— Много ли си зает? — попитах, като се опитвах да го накарам да се обърне, за да можем да поговорим.
— О, да. Шестте седмици, които остават до Коледа, са най-тежкото време.
— И с мен е така. Как е брат ти?
— Добре се възстановява По-точно е да кажа, че възстановяването му е свързано с неприятни изживявания. Правят му много физиотерапия заради счупения крак и никак не му е приятно.
На няколко пъти изрекох „ах“ и „я, виж“ и други глупави реплики, после изведнъж възкликнах:
— О! — сякаш току-що съм се сетила за нещо. — Мислех, че ще искаш да я видиш.
— Какво е това? Корицата на книгата ти! — целият грейна. Искрено се радваше заради мен. — Поздравления!
Разглежда корицата ужасно дълго време, докато аз разглеждах него. Знаете ли, наистина беше много красив, с тези интелигенти очи и прекрасната му лъскава коса. Все пак щеше да е грехота, ако косата му не беше блестяща, с всички тези мазила наоколо…
— Много е хубава — заключи накрая той. — Рисунъкът е неясен, но така изглежда, сякаш са и отнели нещо. Много ефектно. Чакам е нетърпение да я прочета.
Изведнъж ми хрумна нещо, което не бях осъзнала навремето.
— Ами заглавието? — попита той. — Нали решихме да бъде „Отровен шоколад“.
Идеята беше негова.
— Много ми харесваше „Отровен шоколад“, но хората от маркетинга не го одобриха.
— Е, не винаги става както искаме.
Въобразявах ли си, или в думите му имаше по-дълбоко значение? Наистина ли долових полъх на старото привличане?
Предположих, че е така, отново изпитах вина и развълнувана си тръгнах.
— Ехинацеята ти — извика той след мен.
Още през август, когато от отдела за връзки с обществеността на „Долкин Емери“ ми изпратиха страница от „Литературни новини“, където се споменаваше за договора ми за книгата (чудно, дали и Лили я е видяла?) се абонирах за списанието, в случай, че публикуват още нещо за мен. Въпреки че преглеждах всеки материал; при това най-подробно, не открих нищо за себе си, но по някое време през ноември прочетох за Лили. В статията се разказваше как коледните книги не се продавали добре.
Търговците на дребно съобщават за много слаби продажби на „Кристално чиста“ от Лили Райт. От последната, авторка на сензационния роман „Церовете на Мими“, се очакваше да щурмува класациите на изданията с твърди корици тази Коледа, но тя дори не влезе в първата десятка. Първоначалната цена на книгата й 18,99 лири беше рязко намалена на 11,99 в „Уотър-стоунс“ и се появи в други книжарници за 9,99. Дик Бартън-Кинг, директор по продажбите в „Долкин Емери“, заяви: „Винаги сме смятали, че «Кристално чиста» ще бъде купувана като подарък, не просто като четиво. Очакваме сериозни продажби преди Коледа.“
Горе-долу по същото време видях статия за „Кристално чиста“ и във вестника — сега чета подобни материали. Пишеха, че „Церовете на Мими“ била очарователна, но тази — груба и безинтересна, разочаровала настоящите й почитатели и нямало да й спечели нови. Колко ужасно за нея.
Добре, признах си аз, бях доволна.
Един ден през декември открих на кухненската маса четвъртит пакет.
— Разтръсках го — каза майка ми, трепереща от вълнение. — Мисля, че са книги. Отвори го, ето — подаде ми ножиците. Разчупих печата и извадих шест екземпляра от „Пътешествие към дъгата“, изглеждаха съвсем като истински. Колената ми омекнаха, наложи се да седна, преди да прочета придружаващата ги бележка.
— Това са само пробни копия. Означава, че са пълни с правописни грешки и кориците не са релефни. Предназначени са само за критиците.
— Но това е книга — прошепна мама — ти я написа. Върху нея е името ти.
— Да. — Да ми изпратят книгата в почти завършен вид, ме накара да се почувствам много странно — но не и приятно. Разлистих я и усетих, че серазтрепервам и изведнъж разбрах мимолетното чувство, което ме обзе в аптеката; страница след страница се разказваше колко мил е „Уил“, сиреч Джони, и аз се изумих от огромната си глупост. Докато пишех книгата, толкова се тревожех как ще я приеме майка ми, че въобще не ми дойде на ум, че и други хора може да се притеснят. Особено Оуен. Никак не допусках, че ще бъдем заедно, когато я завърша — в крайна сметка, аз все бях сърдита и постоянно се карахме. Но книгата беше завършена, Оуен бе все още до мен, а прототип на романтичния ми герой беше друг мъж. Оуен беше свръхчувствителен за дреболии; знаеше, че прекарвам — или поне прекарвах много време в аптеката.
Дори докато правех всичките промени и корекции, възприемах историята единствено от академична гледна точка, а не като нещо, което впоследствие ще стане обществено достояние и всеки ще може да го прочете. Как съм могла да бъда толкова тъпа?
Ами Джони? Със сигурност щеше да се разпознае; щеше да разбере, че го харесвам. Или че преди съм го харесвала. Навярно някак си се досеща, но така бе толкова унизително…
Героите ми бяха истински хора и нямаше да им бъде приятно. Можех да го пресека в зародиш. Как? Нямах представа как да постъпя с Оуен. На Джони можех да подаря екземпляр от книгата и заедно да се посмеем на коментара. Но подозирах, че това още повече ще влоши нещата, най-добре бе да оставя
