преценката на него.
Със сърце, свито от страх, се питах има ли начин да спра цялата тази лудост. После отворих един плик, който придружаваше колета — вътре имаше чек. За огромна сума, първите пари, които получавах от „Долкин Емери“.
Вторачих се в него: тридесет и шест хиляди лири стерлинги. По дяволите. Бяха изпратили моето копие от договора заедно с парите, без десетте процента на Джоджо.
Явно връщане назад нямаше.
Реших, че най-правилният начин да се оправя с Оуен, е да не му давам да чете книгата колкото се може по-дълго; той и без това не четеше нищо. Това ме успокои, взех се в ръце. Грешката беше, че когато отидох до тоалетната, не взех мобилния телефон със себе си.
Чух го да звъни, а после се включи гласовата поща. В следващия момент звъненето спря и чух майка ми да казва:
— Кой бутон да натисна? Здравей, Оуен, драги, как си? Имаме чудесна новина днес. Тя току-що получи първите екземпляри от книгата. Естествено, че можеш да вземеш единия, изпратиха шест. Освен това й изпратиха сума пари, но мисля, че това е тайна.
Втурнах се навън тъкмо когато тя затваряше.
— Оуен ти се обади по това чудо — съобщи ми тя в безгрижно неведение за паниката ми, — идва да види книгата ти.
Втренчих се в нея отчаяно. Тя никога не отговаряше на мобилния ми телефон, защо трябваше да го направи днес?
Може Оуен да не дойде. На него рядко можеше да се разчита.
Но в следващия миг Оуен цъфна и развълнуван се втурна в къщата.
— Това е страхотно — прокара пръсти по името ми. — Хубава подвързия.
— Момичето не ти ли изглежда, сякаш не може да си припомни точната дума за нещо? — подхвана майка ми.
Оуен я загледа.
— По-скоро като че ли е спукала гума и няма крик. Като че маха на минаващите коли за помощ.
Защо за него всичко беше свързано с коли?
Подаде ми книгата.
— Ще ми дадеш ли автограф?
— Това са само пробни екземпляри. Пълни са с грешки.
— Това им придава допълнителна стойност.
Ясно. Нямаше измъкване. Да става каквото ще. Написах:
— На Оуен с обич от Джема — после му я подадох и казах притеснено:
— Не забравяй, че все пак е роман. Всичко е измислица, не е вярно.
— Бутилка бира, Оуен? — изкуши го майка ми. Беше започнала да купува „Мърфис“ заради него.
— Да, остани да пийнем, Оуен.
— Не, благодаря, госпожо Хоган. Отивам у дома да чета.
Той излезе и аз се зачудих дали ще го видя отново.
Странното беше, че Оуен, който бе прекомерно докачлив и се обиждаше, дори и когато нямаше защо, не се разсърди за „Пътешествие към дъгата“.
Обади ми се на следващия ден:
— Ще те водя на вечеря в петък вечер да празнуваме. В „Четирите сезона“.
Обичах „Четирите сезона“ повече от живота си. (Той го мразеше, казваше, че луксозните мебели му пречели да диша.) Това беше добър знак.
— Прочете ли я вече? Хареса ли ти?
— Ще я обсъдим на вечеря — но беше ясно, че му е допаднала.
— Е?
— Според мен е страхотна. Искам да кажа, че има повече целувки, отколкото са ми по вкуса, и твърде малко трупове, но пада голям смях. И се хващам на бас, че си измислила готиния Емет, като си гледала мен. Трябваше да пишеш, че е вдъхновен от Оуен Дийгън.
Позасмях се. Не можех да повярвам, че ще ми се размине.
— Аз ли съм онзи тип от аптеката? И него ли си описала, като си имала предвид мен?
— Заповядай — подадох му опакован в хартия подарък. — Купих ти ферари. Играчка — добавих, да не би да експлодира от радост.
Разпакова го и не скри удоволствието си:
— О, червено!
Повози я нагоре-надолу, като ревеше като автомобилен двигател, докато най-накрая не обели ръчно изработените обувки на един американски бизнесмен и метр д’отелът не го помоли да престане, след което се върна на масата и каза:
— Мисля си…
Тези ужасни думи.
— Говорила съм ти и преди за това — изрекох уморено.
— За да отпразнуваме аванса, трябва да отидем на почивка, аз и ти. Има едно място, четох за него, един курорт в Антигуа. Идеално за водни спортове, а сега идва най-хубавото — всички екстри са безплатни. Дори напитките, а дават първокачествен алкохол, не някакъв местен препек, от който можеш да гушнеш букетчето. Трябва да отидем, Джема, ще ни се отрази добре, ще бъде добре за, да речем, връзката ни.
— Искаш да кажеш, че се каниш да се учиш да караш сърф, докато умът ти е отишъл в петите от безплатната пиня колада? — Нямах намерение да плащам за Оуен и мен където и да било. Всяко пени ми трябваше за къщата на майка ми. Не мислех да харча пари за себе си. Започнех ли, нямаше спиране.
— Гаджето ми е сключило сделка с издателство и единственото, което получавам, е тази тъпа кола- играчка — оплака се Оуен, след което настъпи мрачно мълчание. Поне за него. Моето мълчание си беше обикновено.
— Голямо постижение е да ти издадат книга — обади се той по едно време. — Трябва да го ознаменуваш и имаш пари. Трябва да направиш нещо хубаво за себе си. Знам, че се тревожиш за майка си, но животът продължава.
Така и не можах да реша дали е егоистично копеле, или любовта му беше недодялана.
— Добре, вземи брошурата, но ще отидем само за една седмица.
Оуен беше въодушевен.
— Поздравления — каза той, — най-накрая започна да се държиш като нормален човек.
Това беше повратен момент. Щях да ходя на почивка. Щях да оставя мама да се оправя сама за седмица. Животът ми се подобряваше.
— И ако успеем да оцелеем цяла седмица, без да се избием един друг, мисля, че трябва да се оженим — допълни Оуен.
— Сто на сто — знаех, че такава опасност няма.
— Помолих те да се омъжиш за мен.
— Благодаря.
— Досега никоя не съм молил да се омъжи за мен. Очаквах малко повече ентусиазъм от „сто на сто“ и „благодаря“.
— Истинският живот не е като на кино.
— Добре. Както и да е, аз ли съм прототип на оня от аптеката?
— Не — не можех да го лъжа.
— Кой е?
— Оуен — започнах, показвайки превъзходство, — доста по-възрастна съм от теб. Имала съм няколко приятели и някак си всеки от тях ме е вдъхновил за образа на Уил.
— Не се дръж покровителствено. Не си чак толкова по-възрастна от мен и се обзалагам, че съм имал повече гаджета от теб.
