Така че си избрах една и обещах да погася два огромни дълга.
Обещах, но още не съм го изпълнила, защото до момента не съм видяла и пени от аванса. Беше разделен на три — първата част при подписването, но толкова протакаха, че парафирах договора едва преди месец; втората третина — при предаването, а третата при издаването. Мислех, че съм „предала“ в края на юни, когато купиха книгата, но според тях беше различно Не бях „предала“, докато не получеха ръкописа такъв, какъвто го искаха, а това стана преди две седмици.
Най-сетне се споразумяхме за името. Никой не прие предложенията ми. „Горчивия татко“, „Извънземни изневери“ или „Отровен шоколад“ се обсъждаха до едно време, после някой от „Долкин Емери“ предложи „Пътешествие към дъгата“ и на всички им хареса, с изключение на мен, струваше ми се, че е прекалено мило.
Денят, в който пристигна корицата, беше обаче прекрасен. Приятна акварелна работа в синьо и жълто, леко разфокусиран образ на момиче, което сякаш е загубило портмонето си. И пишеше моето име. Моето име!
— Мамо, виж!
Дори и тя се развълнува. Въобще не изглеждаше нажалена и объркана, както през първите месеци след като татко си тръгна. Желанието му за постоянно финансово споразумение изцяло я беше променило — беше я разгневило, което не беше лошо.
Не беше дошло ужасяващо телефонно обаждане от татко, че Колет е надула тумбака. Но през лятото той ни изпрати писмо, потвърждаващо, че в минутата, когато се изпълни година, откакто се е разделил с майка ми, ще подаде молба в съда да продаде къщата. От този момент нататък имах чувството, че живеем живот на заем. Още нещо се беше променило — когато ни напусна, мама и аз смятахме отсъствието му за временно, сякаш сме натиснали бутона за пауза в живота си. Но след като получихме писмото, се наложи да приемем промяната; не можехме да продължаваме както досега.
Не беше лесно — мама лееше реки от сълзи и завъди всевъзможни болести — кои истински, кои внушени — освен това се примири с необходимостта ми от собствено пространство и по средата на лятото вече спях в собствения си апартамент три-четири нощи на седмица. Навестявах я далеч по-често, отколкото тридесет и няколко годишните жени навестяват майките си, но чувствах завоеванието си като бленувана свобода.
Тя се вгледа в неясния образ на момичето от корицата на книгата.
— Това би трябвало да си ти.
— Е, не, само фигуративно.
— Но косата й не е със същия цвят. И изглежда малко отнесена.
— Сякаш баща й току-що е напуснал майка й?
— Сякаш е оставила включена газта или не може да си спомни точната дума за нещо. Да речем „мумифицирам“. Мисли си, ето, това са правели с египетските фараони, преди да ги поставят в пирамидите им. Започва с М, на върха на езика ми е, но как беше?
Погледнах отново. Майка ми беше права. Точно на това приличаше.
— Трябва да я покажеш на Оуен — лукаво додаде тя.
Знаеше за Оуен. Всъщност се запозна с него. И странно, като се имат предвид постоянните й подозрения към всяко нещо, което ми пречеше да прекарвам времето си с нея, например работата ми, тя го хареса. Казах й да не се притеснява, защото няма задълго да бъде с мен. Поредицата от нашите срещи — не можех да нарека отношенията ни с Оуен стабилна връзка, би било преувеличение — продължаваше да има неустойчив и несигурен характер, сякаш се канехме да скъсаме всеки момент и да не се видим повече. И все пак, продължавахме да се срещаме, ентусиазирано си вдигахме скандали през цялото лято, та чак до есента. Вече беше ноември, а ние все още бяхме в пакет, пакет с продукт, който щяха да го заключат в склада за бракувани стоки, ако беше в магазин, но както и да е.
— Оуен — вдигнах пренебрежително рамене.
— Я не ми разигравай театър — отговори майка ми. — По-млад е от теб, ще разбие сърцето ти, но ще се омъжиш за него.
— Да се омъжа за него! Да не си луда?
Предпазливо се спогледахме, после тя каза:
— Моля те не ми задавай подобни въпроси — ами ако отговоря утвърдително?
Усмихнах се. Понякога виждах светлина в тунела.
— Нали това ти повтарям — казах. — Оуен е нещо временно, гадже, аматьор, който присъства, докато на хоризонта не се появи професионалист.
Но майка ми твърдо беше решила, че той е Подходящия за мен.
— С него си такава, каквато си.
Да, но бях такава, каквато не трябваше да бъда: не бях добрата Джема. А той:
а) Беше много добър в леглото;
б) Ами… беше добър танцьор;
в) Е…
— Не съм стигнала до моите години, без да науча едно-друго за любовта. — продължаваше майка ми.
Не й отговорих. Щеше да бъде прекалено жестоко.
— Вие, момичетата, все говорите, че трябва първо да намерите Подходящия, но той се явява в различни форми и размери. Често не осъзнавате, че именно него сте срещнали. Познавам една, която се запознала с избраника си на един кораб, докато отивала при друг мъж в Австралия. По пътя се сприятелила с приятен младеж, но толкова била прехласната по онзи в Австралия, че не разбрала, че е срещнала Подходящия. Опитала се да накара австралиеца да се ожени за нея, после й дошъл умът. Познавам и едно друго момиче, което…
Престанах да я слушам. Да се омъжа за Оуен? Не мислех, че ще се случи. Как можех да се омъжа за Оуен, когато исках да си върна Антон? (Нещо, което Оуен знаеше и напълно одобряваше. Той щеше да се събере с Лорна, аз — с Антон и всички заедно щяхме да заминем на почивка край Дордона. Често си говорехме за това.)
Майка ми продължи в същия дух, с голямо оживление, поето означаваше, че няма нужда да й отговарям и можех да се отдам на собствените си мисли.Чувствах се леко неудобно, защото имаше и друг освен Оуен, на когото исках да покажа корицата: Джони Рецептата. Изглеждаше редно, защото само той знаеше за книгата; постоянно ме поощряваше, докато му бях редовен клиент.
Вече не го виждам често и то не само защото мама не пие толкова много хапчета. Не, по времето, когато флиртът ми с Джони започна да разцъфтява в нещо по-значително, ми хрумна нещо. Колкото и да бях смахната, в един момент ми просветна и осъзнах, че засега Оуен ми беше гадже. Независимо от добрите и лошите ни моменти, без да взимам предвид факта, че не очаквах да сме задълго заедно, колкото и да продължеше връзката ни, трябваше да се отнасям към него с уважение — все пак съм зряла и не съм егоистка.
Джони навярно си е мислил същото, защото следващия цът, когато отидох при него, ме попита:
— Как е не-приятелят ти?
Изчервих се.
— Добре е.
— Още ли се виждате?
— Да.
— Аха. — Както казват, с една дума изрази цяло философско съчинение.
Не уточни, че не иска да навлиза в чужда територия, но явно това имаше предвид. Уважаваше себе си. И така по взаимно мълчаливо съгласие, и двамата бихме отбой. Нещо повече — онова, което ни свързваше — изолацията ни от останалия свят — вече не съществуваше. Аз излизах и имах собствен живот, и макар да мислех, че е откачено, ми се струваше, че съм го изоставила.
Понякога, когато Оуен ми омръзваше, минавах да го видя и му се усмихвах, но нищо повече. Веднъж ми се стори, че го зърнах с едно момиче. Наистина, наоколо имаше и други хора, но той беше застанал съвсем близо до нея. Беше хубава, с наистина страхотна къдрава прическа и трябва да призная, че изпитах ревност, навярно заради великолепните й коси. Но когато го видях следващия път, тя не беше там, така че
