клепки и си признах, че както познавах и двама ни, не бе особено вероятно. През януари трябваше да започнем да внасяме редовните вноски, а редовните приходи никога не са били силната ни страна.
Ужасно странно беше да получа чека, той идваше от съвсем друга част от живота ми, сякаш бе послание от отдавна загинала галактика. Все пак това беше „знакът“, който ми трябваше; означаваше, че мога да си взема почивка от работата, да позвъня на мама и да й съобщя хубавата вест.
— Колко време мислиш да останеш? — попита тя. Долових ли тревога?
— Дълго — отвърнах, — месеци. Година. Добре де, не се ужасявай. Идвам за седмица.
— Добре.
Отидох да си стегна багажа и под пластовете бельо в чекмеджето се натъкнах на писмото, оставено от Антон. Стоеше под един сутиен и го гледах, сякаш очаквах да помръдне. Ръцете ме сърбяха да го отворя. Вместо това го хванах за ъгълчето и го хвърлих в коша за боклук; нещо, което трябваше да направя преди седмици.
После натоварих колата (Ирина ми позволи да взема новото й ауди — още един подарък от Василий), най-вече с плюшени играчки.
Беше ясна пролетна утрин и се чувствах прекрасно, докато набирах скорост по шосето, сякаш обръщах гръб на някаква опасност в Лондон. По-малко от два часа след като бяхме тръгнали, отбихме от шосето.
— Почти стигнахме! — след което изпъшках, тъй като поредицата завои ни бяха докарали точно зад камион, натоварен с бетонни телеграфни стълбове, който пълзеше с около тридесет километра в час. Пътят беше прекалено тесен и криволичещ, за да го задмина, затова казах:
— Сега сме на село, Ема, няма нужда да бързаме — тя се съгласи и двете запяхме „Колелата на автобуса“.
Ревейки: „Пляс, пляс, пляс!“, се влачехме зад камиона, когато внезапно той подскочи от някаква издатина на пътя и стълбовете се изплъзнаха от веригите, с които бяха вързани и се разлетяха подобно на бетонни кегли. Валяха върху нас, падаха по пътя, не остана време дори да се изненадаме. Един рикошира о предното стъкло и като с магия то се напука и се превърна в непрозрачна маса. Други удариха покрива на колата и той хлътна навътре, не виждах нищо пред себе си, кракът ми натискаше спирачката, но продължавахме да се движим. Бяхме спрели да пеем и усещах с кристална ясно та, че ще умрем. Щях да загина заедно с детето си на някакъв селски път в Уорикшър. Не бях готова.
В огледалото за обратно виждане срещнах погледа на Ема, озадачен, но не и разтревожен. Тя е мое дете и аз не я опазих.
Плъзгането сякаш продължи вечно. Стори ми се, че са минали години: Ема беше тръгнала на училище, преминала през юношеството и за първи път се страхуваше да не е бременна… после осъзнах, че постепенно движението ни се забавя. Сякаш беше сън, в който искаш да избягаш, но краката ти отказват да се движат; спирачката опираше в пода, но не действаше.
Накрая, след дълго време, успяхме да спрем. Останах седнала за момент, не можех да повярвам, че е тихо, после се обърнах към Ема. Тя протегна ръка. Нещо се бе забило в нея.
— Стъкло — каза тя.
Излязох от колата и краката ми бяха така олекнали, та имах чувството, че плувам във въздуха. Измъкнах Ема от бебешкото й столче и тя също ми изглеждаше безтегловна. Късата й коса беше обсипана със стотици мънички парченца стъкло — задният прозорец се беше пръснал над главата й, но странното беше, че изглежда не беше ранена. Нито пък аз. Нищо не ни болеше, нямаше и капчица кръв.
Шофьорът на камиона ломотеше като луд.
— О, Боже — не спираше да повтаря. — О, Боже. Рекох си, че съм ви убил. Рекох си, че съм ви убил.
Измъкна мобилния си телефон и се обади — вика помощ, безучастно си помислих аз, държах Ема и гледах разбитата кола и разпръснатите навсякъде стълбове. Чувствах неотложна нужда да седна, така че се свлякох на тревата и придърпах Ема към себе си. Докато седяхме отстрани на пътя, изведнъж разбрах, че причината, че нямах и драскотина, не беше защото съм имала невероятен късмет, а защото всъщност бях мъртва. Ощипах се по ръката. Усетих нещо, но не бях сигурна. Ощипах и Ема и тя ме погледна изненадано.
— Извинявай.
— О, Лили — каза тя. — Не прави така.
Беше доста хладен ден — можех да видя дъха си, — но се чувствах съвсем удобно: леко замаяна, сякаш въздухът беше разреден, но извънредно спокойна. Взех Ема в прегръдките си, лицата ни се докоснаха и застанахме неподвижно, все едно позирахме за снимка. В далечината се чу вой на сирени, после пристигнаха хората от линейката и се затичаха към нас.
Това е, помислих си. Сега щях да видя как завързват безжизненото ми тяло към носилката и да почувствам как се рея на няколко метра над тях. Това, което не можех да разбера, бе дали и Ема е мъртва.
Насочиха към очите ми един дълъг фенер, увиха лентата на апарат за кръвно около ръката ми и ме обсипаха с глупави въпроси. Кой ден сме? Как е името на министър-председателя? Кой спечели наградата за поп идол? Човекът от линейката погледна смазаната кола и трепна.
— Имали сте невероятен късмет.
— Така ли — сега беше шансът ми да попитам. — Нима ми казвате, че не съм мъртва?
— Жива сте — отговори уверено той. — Но сте в шок. Не правете резки движения.
— Какви например.
— Отде да знам. Резки движения.
— Добре.
Закараха ни в болницата, стана ясно, че сме напълно здрави, което беше забележително, след което мама дойде, за да ни закара до дома си: идилична къщичка в едно идилично селце в периферията на земеделски район. Градината на мама граничеше с поле, на което пасяха три флегматични овце, а наоколо, като щастливо глупаче, подскачаше агънце.
Ема, като градско дете, се прехласна по първата овца, която вижда.
— Лошо куче — извика се тя, — ЛОШО куче!
После започна да лае — звучеше съвсем истински — и овцете се скупчиха край вратата и я загледаха, с глави, близо една до друга, с деликатно изражение.
— Влез вътре — повика ме мама. — Получила си ужасен шок, трябва да си легнеш.
Не ми се искаше да оставя Ема, дори да откъсна очи от нея, след като едва не я загубих. Но мама каза:
— Тук ще бъде на сигурно място. — И някак си й повярвах. Минути по-късно ме беше настанила в стая с дървени греди и тапети на рози. Потънах в меко легло с гладки памучни чаршафи. Всичко миришеше на чистота, спокойствие и сигурност.
— Трябва да се погрижа за колата на Ирина — възпротивих се аз. — Трябва да се свържа с Антон. И да се уверя, че наистина нищо лошо не се е случило с Ема. Но първо трябва да поспя.
В следващия миг беше сутрин и като отворих очи, видях мама и Ема в стаята ми, Ема правеше физиономии. Първото, което казах, беше:
— Вчера не умряхме.
Мама ми хвърли поглед в смисъл: „Не пред Ема.“ И ме попита:
— Как спа?
— Прекрасно. Ходих до тоалетната посред нощ, но не се блъснах в касата на вратата, че да получа мозъчно сътресение, от което до края на живота си да виждам двойно.
— Баща ти пътува насам от Лондон, иска сам да се увери, че си се изплъзнала от лапите на смъртта. Но няма да се събираме — бързо добави тя. Винаги така ми казваше, когато се виждаше с баща ми. — Трябва да позвъня на Антон.
— Не му позволявай да идва.
— Защо не?
— Защото не бива да правя никакви резки движения.
