Тя се натъжи.
— Срамота е, че така стана между вас с Антон.
— Да — съгласих се аз, — но поне не съм го хващала облечен в червен корсет и черни чорапи да мастурбира пред огледалото на нощното ми шкафче.
— За какво, по дяволите, говориш? — намръщи се тя. И аз се намръщих.
— За нищо. — Нищо. Просто исках да й обясня колко е чудесно, че поне това не се е случило. Прекалено би усложнило отношенията ни, защото всеки път, когато го видех, щях да се разсмивам.
— А какво беше това, че не си се блъснала в касата на вратата?
— Само се радвам, че не се е случило.
Сянка премина през лицето й, тя притисна Ема към себе си, сякаш да я предпази, и попита:
— Какво ще кажеш да направим палачинки?
Изчезнаха в кухнята, аз бавно се облякох, седнах на огрения от слънце стол и започнах да си тананикам, докато колелата на двадесет и четири годишния татков ягуар не изскърцаха по чакъла пред къщата, оповестявайки пристигането им с Попи от Лондон.
Майка ми загледа как баща ми слиза от колата и търка очите си.
— Както и очаквах, целият е в сълзи. Така противно сантиментален е. Неприятна гледка.
Тя отвори входната врата и Ема толкова се зарадва да види Попи, че се задъха от смях. Хванати ръка за ръка, побягнаха заедно да вършат лудории, а татко така силно ме стисна в прегръдките си, че ми изкара дъха.
— Момиченцето ми — продума той, с глас, треперещ от сълзи. — Не съм на себе си, откакто разбрах. Голям късмет си имала.
— Знам. — Успях да се освободя и да си поема дъх. — Като си помислиш, през целия си живот съм била късметлийка.
Погледна ме озадачено, но тъй като на косъм бях избегнала смъртта, трябваше да приеме думите ми с хумор.
— Само помисли — продължих. — От всичките пъти, когато съм пила направо от консерва с кока-кола през някой летен ден, никога не ме е ужилвала оса, случайно пропълзяла вътре. И никога не съм получавала алергичен шок, и езикът ми не се е подувал като топка за ръгби. Не е ли прекрасно?
Мама хвърли поглед към татко.
— Все такива ги приказва. Защо, Лили?
— Просто водя разговор.
Настъпи неловко мълчание, през което чувахме веселите викове на Ема и Попи, които тормозеха овцете. („Лошо куче. ГАДНО куче.“)
Мама извърна поглед по посока на гласовете, после пак се обърна към мен и попита:
— Сега за какво мислиш?
— За нищо. Може би колко съм щастлива, че ноктите на краката ми растат в правилната посока. Сигурно е ужасно да ти се врасне нокът. И операцията за отстраняването му навярно е много болезнена.
Мама и татко се спогледаха. („Мръсно куче. КОСМАТО куче.“)
— Трябва да те види лекар — отсече мама.
Нямаше нужда. Бях в едно от онези състояния на благодарност, които ме обземат, като ме е отминала опасността. Опитах се да обясня.
— Вчера имаше толкова много случаи, когато аз и Ема можехме да умрем. Можеше да ни смаже някой стълб, можех да пропадна с колата в някоя яма, защото не виждах накъде карам, или да се блъснем в задницата на камиона. Спасихме се от всички тези опасности и то ме кара да мисля за ужасните неща, които е можело да се случат, но не са. И въпреки че не всичко при мен е прекрасно, се чувствам щастлива.
Лицата им останаха безизразни и аз продължих:
— Снощи сънувах, че нося Ема през някаква пустош и огромни скали падат от небето, приземявайки се точно зад нас, и в земята се отваряха цепнатини, точно след като сме преминали през съответното място. Но Ема и аз останахме непокътнати и от само себе си се появи пътека към спасението, точно под краката ми, когато имах нужда от нея.
Свърших. Лицата им останаха безизразни. Накрая татко каза:
— Може да имаш мозъчно сътресение, миличка. — Обърна се към мама: — Виж какво й причинихме. Наша е вината.
Канеше се да заговори как ще ме заведе на Харли Стрийт, но мама го пресече:
— Моля те, не говори глупости.
— Благодаря, мамо — поне един от тях ме разбираше.
После мама добави:
— И селският лекар ще свърши работа.
Опитах се да го скрия, но не можех. Същото беше и когато ме нападнаха, само че точно обратното, ако разбирате какво искам да кажа. Тогава все ми се привиждаха ужасните неща, които могат да се случат на хората. Сега виждах лошите работи, които не се бяха случили.
Светът е безопасно място, мислех си аз. И животът не е рисковано занятие.
На следния ден татко неохотно се върна в Лондон — Дебс спешно се нуждаеше от него, за да й отвори буркан с мармалад или нещо от сорта — и останахме Ема, мама и аз. Времето беше прекрасно, както и състоянието на духа ми. Имах чувството, че ще се пръсна от радост, че не ми пищят ушите. Или че не съм болна от проказа.
С блеснали очи казах на майка ми:
— Не е ли чудесно да нямаш подагра?
Рязко ми отговори:
— Да, така е — набра телефона на лекаря и помоли за домашно посещение.
Д-р Лот, млад, къдрокос мъж, се появи в покритата ми с рози спалня след по-малко от час.
— Какъв е проблемът?
Майка ми отговори вместо мен:
— Раздели се с приятеля си, кариерата й се провали, а продължава да твърди, че е щастлива. Нали?
Съгласих се. Да, така е.
Д-р Лот се намръщи.
— Това е обезпокоително. Обезпокоително — повтори той — но не е признак на болест.
— За малко да ме убият — споделих.
Той погледна майка ми и повдигна въпросително вежди.
— Не тя — опитах се да обясня инцидента.
— Тогава всичко е ясно. Тялото ви е толкова изненадано, че е още живо, че изпитвате огромен приток на адреналин. Това обяснява повишеното ви настроение. Не се безпокойте, скоро ще отмине.
— И отново ли ще се чувствам подтисната?
— Да, да — успокои ме той. — Навярно и по-зле от обикновено. Ще преживеете това, което се нарича спад на адреналина.
— Е, какво облекчение — отвърна майка ми. — Благодаря, докторе, ще ви изпратя.
Придружи го навън и гласовете им долитаха, приглушени от прозореца.
— Сигурен ли сте, че не можете да й предпишете нещо? — чух да пита мама.
— Какво например?
Майка ми се зачуди.
— Нещо, противоположно на антидепресантите?
— Нищо й няма.
— Но тя е абсолютно непоносима. Тревожа се какво ще причини нейното въодушевление на малкото й момиченце.
— Онова, дето крещи на овцете? Няма вид на травматизирано. И, да ви кажа откровено, ако след подобен шок майка й е в повишено настроение, ще е най-доброто за нея.
