Още пишеше: „Мисля и за двете ви, с обич: А.“
Бях изумена от духа на Антон; забавен, умен и смахнат, това бе от началния период на хубавите ни спомени. Най-сетне бях стигнала до момента, в който можех да се върна към спомените си, без да изпитвам отчаяние.
През целия ден се чувствах щастлива.
Няколко дни по-късно в пощенската кутия пристигна картичка със снимка на Бърт Рейнолдс, с много елегантен и привлекателен вид. Антон пишеше: „Видях го и си спомних за теб.“
Отново се засмях и се обнадеждих за бъдещето.
Започнах с нетърпение да очаквам картичките и скоро пристигна нова, този път с китайска ваза с изящни рисунки на хора, държащи чашки. Надписът гласеше: „Ваза от династията Минг, изобразяваща чаена церемония.“ Антон я беше задраскал и написал: „Антон, Лили и Ема през 1544 година, пият по чаша чай след цял ден изнурително пазаруване.“ Като погледнах наново, ми се видя, че между фигурите имаше пазарски чанти.
Обърнах се към Ирина и казах:
— Днес, когато Антон дойде за Ема, мисля, че ще се справя.
— Много добре.
Същата вечер, когато му отворих вратата, Антон дори не се изненада. Само възкликна:
— Лили! — сякаш се радваше да ме види. Изглеждаше много по-добре в сравнение с предишната ни среща, ни най-малко не бе мрачен или съсипан. Ореолът на жизненост и веселост се бе възвърнал; явно бе превъзмогнал раздялата, както и аз.
— Къде е Ирина? Какво става с нея? — попита той.
— Нищо. Виж… знаеш ли… мисля, че съм готова… време е… Антон, благодаря ти за картичките, много бяха забавни, накараха ме да се смея.
— Чудесно. И аз се радвам да те видя, защото искам да ти дам това.
Подаде ми плик, който ми напомни вината, че не прочетох онова писмо, което все още стоеше на нощното ми шкафче.
— Какво е това?
— Пари — отговори той. — И то много. Върнах се към рекламите. Парите с лопата да ги ринеш.
— Наистина ли? — това беше нов знак, че по-добре се справяме, когато сме разделени.
— Купи на себе си и на Ема нещо хубаво. Четох във вестниците, че „Ориджинс“ са създали нов парфюм — и не забравяй и на себе си да купиш нещо!
Блясъкът се бе върнал в очите му и почувствах, че му се радвам истински и смехът ми прераства в желание да го прегърна. Тогава се въздържах, но това нямаше да продължава дълго. Скоро щяхме да се прегръщаме като приятели.
ДЖЕМА
Струваше ми се, че никога няма да преживея Оуен, а това не бе добре. Много ми беше хубаво да се усещам дълбоко нещастна. Но една сутрин се събудих и за моя изненада се чувствах прекрасно. Всъщност мина известно време, докато разпозная чувството, защото го бях забравила.
Внезапно погледнах на историята с Оуен под съвсем различен ъгъл: беше дошло време да се върне на собствената си планета, планетата на младия мъж, където Лорна го чакаше.
И бях готова да осъзная какво странно нещо е времето: той скъса с мен в деня, когато се върнах у дома. Сякаш някой го беше изпратил да бъде до мен, докато имах нужда от него. Обикновено не вярвам в милостивия Бог (най-често не си давам труда да вярвам в какъвто и да е бог), но това беше чудо. Престанах да мисля колко ми липсва, вместо това бях благодарна, че го имах, когато трябваше.
Е, все още бях малко унила, но не можех да повярвам в собствената си промяна — все едно бях прекарала краткотраен грип. Когато си налегнат от мъка, ти се струва, че ще продължи до края на света, след което се събуждаш един ден, напълно здрав и нормален.
За да поприказвам с някого, се обадих на Коуди да се срещнем да пийнем по нещо и, какъвто е благороден, веднага се съгласи.
— Обещавам, че няма да плача — последния път бях казала същото.
— Ще отидем на някое място в предградията, просто за всеки случай — предложи той и час по-късно, в някакъв незнаен бар в Блекрок, споделих новото си духовно състояние.
— И това ли ти е проблемът?
— Страх ме е, че съм прекалено повърхностна — отвърнах.
— Да го забравя толкова бързо. Миналата седмици, дори преди два дни, бях съсипана, а сега се чувствам прекрасно. Липсва ми, но не ми се къса сърцето.
— Изплака си сълзите за една година. Все пак не само за него си тъгувала. Спомни си Юджийн.
— Кой Юджийн?
— Фърлонг. — Беше един от най-изтъкнатите психиатри, даваха го често по телевизията. — Казва, че това е закъсняла реакция, защото тъгуваш за баща си.
— Но баща ми се върна.
— Именно. Така организмът ти се предпазва.
— Не виждам никакъв смисъл.
Коуди сви рамене.
— Съгласен съм. Големи глупости са. Предпочитам да мисля, че си вятърничава.
Така и не започнахме работа с Антон по филма върху „Пътешествие към дъгата“. Нещо стана с актрисата и договорът отпадна. Бях разочарована — но само защото това щеше да се отрази добре на книгата, а и щеше да е забавно да облека разголена рокля и да се появя на премиерата — а не защото щях отново да се сближа с Антон. В крайна сметка, измъкнах се от дупката, в която се бях свряла, и изпитах огромно облекчение.
ЛИЛИ
Навън бе все още тъмно, когато изплувах от съня и се пресегнах да докосна Антон; открих, че го няма, и за момент, преди да си спомня какво се беше случило, се изненадах.
Следваща нощ отново се събудих и този път отсъствието му ме разплака. Откакто го бях напуснала, спях много добре, значително по-спокойно, отколкото докато бях с него. Не можех да разбера защо се получаваше така, когато бяхме тъй близо до края на процеса, когато почти бяхме готови да станем приятели. Преди да го напусна, предварително се бях примирила с положението. Тъгата не ме правеше неспособна и не ми идваше на ум да се питам защо се справям толкова добре. Просто бях благодарна, че съм се отървала.
Тогава защо три месеца след като го напуснах, се чувствах по-тъжна отвсякога?
На следващата сутрин, когато дойде пощата, Ирина ми подаде плик с официален вид и аз попитах:
— Има ли нещо друго за мен?
— Не.
— Нищо?
— Не.
— Например картичка?
— Казала, не.
В главата ми се въртеше една мисъл: Непременно трябва да замина нанякъде.
Отдавна бях отлагала гостуването при майка ми в Уорикшир — беше минало дълго време, прекалено дълго, откакто я бях изплашила, че може да отида да живея при нея.
Безпокоях се, че губех пари, като не работех, но когато отворих писмото с официалния вид, установих, че съдържа огромен чек за процента от „Церовете на Мими“. Чекът с процента, с парите, които можеха да спасят дома ни, ако бяха пристигнали миналия декември.
Сълзи закапаха от очите ми. Колко различен щеше да бъде животът ни? Но аз избърсах мокрите си
