подобно, не в моя живот, а с майка ми и баща ми. Знаех, че най-лошото вече се е случило и продължава да се случва всеки ден. Антон и аз мислехме, че сме различни, че някак си сме имунизирани срещу несгодите на любовта, но в действителност не бяхме по-различни от обикновените хора — една двойка души, които не могат да останат сплотени, когато ги връхлетят тежки времена.
Както и да е, дълбоко бях изненадана от реакцията на Антон, когато му казах, че го напускам. Струваше ми се, че и той мисли като мен: че и двамата знаем, че всичко е свършило, но просто живеем ден за ден, докато настъпи подходящото време. През седмиците след преместването ни бяхме тъй мълчаливи един с друг, та искрено вярвах, че вече няма какво да си кажем. Убедена бях, че ще ме остави да си тръгна мълчешком, тъжно признавайки, че е жалко, че не успяхме да запазим семейството си, но при дадените обстоятелства е чудо, че сме останали заедно за толкова дълго.
Но той направо побесня.
Когато Ема си легна онази нощ, взех дистанционното и без предисловия изключих телевизора.
Той ме изгледа изненадано.
— Какво има.
— Ирина каза, че Ема и аз можем да поживеем при нея за известно време. Мисля, че не трябва да отлагаме. Какво ще кажеш за утре?
Очаквах да чуя как би искал да вижда Ема винаги, когато пожелае, но не стана така, защото той загуби ума и дума.
— За какво говориш? — стисна ме за китката така силно, че ме заболя. — Лили? — Извика името ми. — Лили? Какво?
— Напускам те — отвърнах тихо аз. — Мислех, че знаеш.
— Не — изглаждаше ужасен донемай къде.
После започна да настоява. Моли. Извади ключовете от чантата ми и застана с гръб към вратата, въпреки че нямах намерение да си тръгна на момента.
— Лили, моля те — хълцаше той, — умолявам те, отново размисли.
— Но, Антон, през цялото време мисля за това.
— Дори когато спиш?
— Не съм изкарала нормална нощ от един месец.
Той потърка устата си с ръка и измърмори някакво проклятие; долових само думите „моля“ и „Бог“.
— Какво мислеше, че ще стане с нас?
— Смятах, че нещата ще се оправят. Струваше ми се, че вече се оправят.
— Но ние дори не си говорим.
— Защото загубихме дома си и се случиха ужасни неща. Но съм сигурен, че ще ни потръгне!
— Няма да ни потръгне. Няма как. Въобще не трябваше да се събираме, направих грешка от самото начало, така и така щеше да свърши зле. Винаги сме го знаели.
— Не и аз.
— Говориш така, защото гледаш откъм хубавата страна, но истината е, че като двойка сме обречени. — Припомних му: — Виж в каква бъркотия се превърна животът ни. Имахме толкова възможности и ги пропиляхме. — Казах „ние“, но всъщност имах предвид: аз имах големи шансове, които той пропиля. Нямаше нужда да го казвам, защото не беше глупак и веднага схвана.
— Нямахме късмет — настоя той.
— Бяхме арогантни, грандомани и глупаци. (Ти беше.)
— Защото се опитахме да си купим къща, парите за която, по общо убеждение, щяха да потекат? Какво грандоманско има в това? Здрав разум в комбинация с лош късмет.
— Беше безотговорност и авантюризъм.
Той тежко се облегна на вратата.
— Само заради миналото ти, защото баща ти е изгубил семейния ви дом. Оказало е ужасен ефект върху теб.
Не отговорих. Навярно беше истина.
— Ти си ми ядосана — каза той.
— Категорично не — възразих. — Надявам се, че след време ще станем приятели. Но, Антон, заедно сме нещастни.
Погледна ме поразен и аз сведох очи.
— Ами Ема? — попита той. — Раздялата ни няма да й се отрази добре.
— Постъпвам така заради Ема. — Изведнъж побеснях. — Ема е най-важното нещо за мен. Не искам да израсне като мен. Искам да има сигурност.
— Ядосана си — повтори Антон. — И то много.
— Не съм, но ако продължаваш да настояваш, сигурно ще се ядосам.
— Не те обвинявам, че си ядосана. Мога да се застрелям, щом всичко се провали.
Реших да не обърна внимание на тези му думи. Без значение какво казва, нямаше да промени решението ми. Между мен и Антон всичко беше окончателно свършено и наистина смятах, че е необходимо да се разделим, защото и двамата ще ни преследва лош късмет, докато не поправим злото, което извършихме, като го откраднах от Джема.
Когато му го казах, той избухна:
— Ти просто си суеверна. Това не е вярно.
— Не е било писано да сме заедно, винаги съм знаела, че ще свърши зле.
— Лили, но Лили…
— Няма значение какво ще кажеш или направиш — настоях аз. — Отивам си. Длъжна съм.
Той потъна в мъртвешко мълчание, после попита:
— Ако наистина си решила да го направиш, мога ли да те помоля едно нещо?
— Какво? — попитах с тревога. Предполагам, щеше да е в реда на нещата да поиска да се любим за последно.
— Става дума за Ема. Не искам да вижда това. Може ли някой да се грижи за нея, докато ти… — замълча, преди да промълви думата — опаковаш?
Започна да плаче с беззвучни сълзи и аз го наблюдавах в изумление. Как можа да се превърне в такъв шок за него?
— Разбира се. Ще помоля Ирина да я гледа.
След което си легнах. Бяхме живели заедно по-дълго, отколкото очаквах, но колкото по-скоро се разделяхме, толкова щеше да е по-добре. Чух го как си ляга. В мрака положи глава на рамото ми и прошепна:
— Моля те, Лили.
Но аз лежах студена като камък, докато той се обърна на другата страна.
На сутринта позвъних на Ирина, която дойде, кимна на Антон с някакво подобие на съчувствие и взе Ема със себе си. След това се опитах да убедя Антон да излезе. Не исках да стои там, да се мотае наоколо с болен вид, да ме следва от стая в стая, и да ме гледа, все едно гледа видеофилм. Никак не ми беше забавно и от показното му нещастие ми ставаше по-зле. Наблюдава ме как опаковах три чанти, отказвайки да ми подаде каквото и да е, с думите:
— Не искам да имам нищо общо с това.
Но когато се помъчих да смъкна големия куфар от гардероба, промърмори:
— За Бога, не се самоубивай — и се пресегна да го свали.
Но нямаше как. Продължаваше да ме уговаря да не го правя, чак до последната минута. Дори докато влизах в таксито, каза:
— Лили, това е само временно.
— Не е временно — погледнах го в очите. Трябваше да го разбере. — Моля те, свиквай, Антон, защото е завинаги.
После колата потегли, отнемайки ме от живота му, и зная колко ужасно звучи, но за първи път, откакто го срещнах, се почувствах чиста.
От прекалено дълго време живеех с вина към Джема. Да се освободя от нея, ми донесе неописуемо
