— Защо не искаш? — попита Беки. — Искам да кажа, да се съберете?
Джоджо енергично поклати глава, после отново скокна към телефона, щом го чу да звъни.
Погледна номера и подаде апарата на Анди.
— Ще се обадиш ли ти?
— Марк ли е пак?
— Не е неговият номер, но…
Възбуден, Анди отговори:
— А, Марк.
— Хитрец — каза Джоджо на Беки. — Сигурно е използвал друга симкарта.
Анди говори около минута и после затвори.
— Марк — започна той — стои пред твоя апартамент. Звънял е през последния половин час. Казва, че ще стои там, докато не го пуснеш вътре. Цяла нощ, ако се наложи.
— Ще има да чака — тя звучеше уверено, но се чувстваше ужасно. Не искаше да го кара да се чувства така.
През целия уикенд и през следващата седмица телефонът й беше под пара, но не с разговорите, които тя очакваше. Напускането й предизвика — съвсем разбираемо — голям смут в издателските кръгове. Беше си тръгнала точно когато обявиха новия съдружник — ЗАЩО? Развиваха се най-различни теории. Говореше се, че Ричи Гант й е незаконен син, когото родила дванадесетгодишна и дала за осиновяване (слухът беше пуснат от редактор, специализирал се в сагите). Имала лесбийски отношения с Олга, която я изоставила заради Ричи Гант (от един, който редактираше джендър автори). Имала любовна връзка с Марк Ейвъри, който не гласувал за нея, а после я зарязал (от по-голямата част лондонски литератори).
Но много по-лоши от естественото любопитство на хората бяха обажданията от нейните автори. Във вторник следобед позвъни Миранда Инглънд. Съобщи официално, че се прехвърля при Ричи Гант. За Джоджо беше като удар с бейзболна бухалка.
В сряда Марджъри Франкс също отиде при Ричи. В четвъртък я оставиха Катлийн Пери, Иги Гибсън, Нора Росети и Пола Уилър, в петък си отидоха трима писатели на трилъри.
Всеки път, когато някой автор я изоставяше, възможностите й да започне работа като самостоятелен литературен агент намаляваха.
Беки постоянно й повтаряше:
— Защо не се върнеш? Можеш да се върнеш, и то като съдружник. Съдружник, Джоджо.
— Няма повече да участвам в тази патриархална система. — Джоджо беше научила думата „патриархален“ от Шейна. Хареса й. Използваше я, когато някой се опитваше да я убеди да се върне на работа. — След като знам всичко, което знам, ще бъде опустошително.
Но беше много, много примамливо.
През цялото време я бомбардираха съобщения от Марк. Ден и нощ й пускаше имейли, текстове по мобилния телефон, пишеше й писма, изпращаше й цветя и бонбони, звънеше на домашния и мобилния телефон и стоеше на пост пред апартамента й. Две нощи, пиян, се облегна на звънеца й, всеки път за повече от три часа. Стоеше на улицата и крещеше под прозореца й. Съседите се оплакаха и заплашиха да извикат полиция, ако не престане. Тя самата можеше да извика ченгетата, но идеята й подейства като лимонов сок върху стрида. Не можеше да му го причини, виждаше колко е нещастен.
Но много по-лоши от безумните изстъпления на Марк бяха постъпките му, когато беше с всичкия си — когато й оставяше съобщения, че мястото й на съдружник в „Липмън Хай“ я чака и че ще се пренесе да живее при нея в момента, когато тя поиска. Боже, колко съблазнително беше.
Редовната му фраза гласеше:
— Само кажи какво искаш, Джоджо, и ще го получиш.
Но тя искаше само едно нещо: да промени миналото, Марк да беше гласувал за нея, а не за Ричи Гант.
Беше странно — знаеше, че е гневна заради него, но макар да чувстваше липсата му, сякаш й бяха ампутирали крайник, нямаше връщане назад. Всичко беше свършило.
Поразителното бе, че независимо, че постоянно я дебнеше, никога не й се наложи да говори с него или да го срещне. Определено така бе по-лесно за нея. Подозираше, че ако се бяха видели, тя щеше да капитулира. Ситуацията в момента беше толкова ужасна, че щеше да е трудно да устои да се върне в какавидата на предишния си живот, където беше в безопасност, където беше обичана.
Беше вторият й понеделник като агент на свободна практика. Чувстваше се уверена и обнадеждена, сякаш беше обърнала нова страница.
Телефонът иззвъня. Съпругата на Нейтън Фрей й съобщи, че новият агент на Нейтън е Ричи Гант.
По дяволите.
Беше й останал само един голям автор: Иймън Фарел.
Реши да се обади на Олга Фишър. Изминала бе цяла седмица, нямаше никаква вест от нея.
— Здравей, Олга. Подаде ли заявление? Кога ще дойдеш да работиш за мен?
— Не говори глупости. Естествено, че не съм подала заявление.
— Можеше да ми кажеш — изрече сърдечно Джоджо. — Мислех, че искаш да работим заедно.
— Но, мило момиче, цялата идея е така очевидно нелепа… как, за Бога, бих… О! — и с тон на раздразнение Олга приключи разговора.
Във вторник само двама от по-маловажните автори потвърдиха, че остават с нея.
Но сряда беше истински погром.
Когато включи компютъра си, я очакваше имейл от Иймън Фарел, който й съобщаваше, че си е намерил нов агент. Тя облегна чело на екрана. Свърши се. Последният й голям автор я беше зарязал.
След което телефонът иззвъня: беше Марк. Оставяше отчаяно, умоляващо съобщение всяка сутрин по това време. Но днес звучеше напълно нормално.
— Джоджо — каза той. — Вече ще престана да те безпокоя. Разтревожен съм, че не можахме да се сдобрим, никога не съм съжалявал повече за каквото и да било. Бяхме на милиметър от идеалната връзка, почти я бяхме постигнали, но мога да разбера, когато съм победен. Желая ти късмет във всичко. От сърце.
После затвори и тя почти усети как молекулите на телефона й се успокоиха след огромната работа, която в последно време бяха свършили.
Това не беше някакъв глупав номер от страна на Марк, за да я накара да промени решението си. Познаваше неговото мото; беше направил всичко, което бе по силите му, не бе получил желаните резултати, така че се оттегляше. Край на играта.
Всъщност, тя това и искаше. Нямаше намерение да се връща при него.
Но, сякаш отстрани, видя себе си, как седи в апартамента, в безрадостната февруарска сряда сутрин, след като най-близкият й приятел си беше отишъл, а кариерата й бе в развалини.
При тази гледка Джоджо плака толкова отчаяно и така дълго, че после едва можа да се познае в огледалото. Когато потопи лицето си в умивалника, пълен със студена вода, за да успокои червените подутини, й мина през ум да остане в банята и да се удави. За първи път на тридесет и три години разбра какво значи да искаш да се разделиш с живота.
За около секунда.
След това се стегна. Колеги? Кому са дотрябвали? Автори? Щяха да налитат с дузини. Друг като Марк? Колкото щеш. Светът бе пълен с тях.
ЛИЛИ
Повече от седмица живях с убеждението, че между мен и Антон е свършено. Таях в себе си тази неприятна увереност, сякаш знаех, че под леглото ми има скрито смъртоносно оръжие — все още не говорехме за това, а и аз не смеех да предприема първата стъпка.
Убеждението ми, че времето ни е изтекло, доби нова тежест, защото вече се бях сблъсквала с нещо
