Почувствах как свивам юмрук, поздравявайки се за победата си. Постоянно ми се свиваше сърцето от тревога за Ема; страшно се радвах да чуя, че правех най-доброто за нея.
— Не се тревожете — обнадежди лекарят майка ми. — Въодушевлението на Лили бързо ще отзвучи.
— А докато чакаме?
— Тя е писателка, нали? Защо не я убедите да опише всичко това? Докато пише, поне няма да говори.
Едва беше свършил изречението си, и аз грабнах химикалка и тетрадка и видях как ръката ми пише: „Грейс се събуди и откри, че и през тази нощ никакъв самолет не бе паднал върху нея.“ Беше чудесно въвеждащо изречение.
Абзацът продължаваше как Грейс взима душ и водата не я попарва, хапва купичка с мюсли и не се задавя до смърт с някой лешник, включва чайника и не я удря ток, бутва ръката си в едно чекмедже, но не се набожда нито на вилица, нито на нож, излиза от къщи, ала не се подхлъзва на гнила ябълка по пътеката и не я прегазва кола. На път за работа автобусът й не катастрофирва, не се разболява от рак на ухото от мобилния си телефон и нищо тежко не пада от небето върху работното й място, а е само девет сутринта! Вече знаех какво ще бъде заглавието — „Омагьосаният живот“.
Отне ми по-малко от пет седмици. През това време Ема и аз останахме при мама и по петнадесет часа на ден прекарвах пред маминия компютър и траках по клавиатурата, от която пръстите ми не можеха да се откъснат, защото думите струяха от тях.
Когато осъзна, че съм в плен на нещо голямо, майка ми пое грижата за Ема.
В дните, когато трябваше да ходи на работа (продаваше домакински престилки с надпис „Национален тръст“ на половин ден), взимаше Ема със себе си. А когато не работеше, тя и Ема заедно скитаха из полето, беряха диви пролетни цветя и ставаха (по нейните думи) „жени, които тичат подир овцете“. Оставяха ме насаме, за да пренеса историята от въображението си в компютъра.
Героинята ми бе жена на име Грейс — не особено изтънчено, но беше по-добре, отколкото да я кръстя Лъки (Lucky — Късметлийка. — Б. пр.) — и беше звездата на една сложна шестгодишна любовна история, която се развиваше на фона на ужасните неща, които не ни се случват.
Първата вечер прочетох какво бях написала на майка ми и Ема.
— Скъпа, очарователно е — каза мама.
— Мръсно — съгласи се Ема. — Гнусно.
— Направо е чудесно. Толкова жизнерадостно.
— Но ти си ми майка — възпротивих се аз. — Нужен ми е някой безпристрастен.
— Няма да те лъжа, миличка. Не съм от онези майки. Когато настоях да те прегледа лекар, не исках да бъда нелюбезна, само се тревожех за тебе.
— Разбирам.
— Между другото, Антон отново се обади. Ужасно много иска да види Ема.
— Не. Не бива да идва. Не трябва да го виждам. Лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.
— Не можеш да му отказваш правото да вижда собственото си дете, особено след като едва не загина. Лили, моля те опитай да не бъдеш такава егоистка.
Не ме беше грижа за Антон. Трябваше да мисля за Ема. Въпреки че приемаше скорошната травма с обичайната си самоувереност, да се среща редовно с татко си, беше жизненоважно за добруването й.
— Хубаво — промърморих като сърдит пубер.
Майка ми излезе от стаята, но скоро се върна.
— Пристига утре сутринта. Помоли ме да ти благодаря.
— Мамо, когато Антон дойде днес, би ли го посрещнала и да му дадеш Ема, защото аз не мога.
— Защо, за Бога?
— Защото — повторих — лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.
— В какъв смисъл „резки“?
— Ами… резки. Трябва този приток на адреналин или каквото там състояние е, да отмине, тогава мога да се срещна отново с него.
Не беше доволна, особено, когато дръпнах завесите, та, ако видя Антон, да не извърша нещо рязко. Самата аз се потопих в сложния любовен живот на Грейс, която щастливо избягваше лошите случки, и зачаках времето да мине.
След няколко часа майка ми влезе. Извадих тапите от ушите си (поставени в случай че гласът на Антон отприщи поток от резки движения) и попитах:
— Тръгна ли си?
— Да.
— Как е той?
— Добре. Развълнува се да види Ема, а тя бе извън себе си от щастие. Татково момиче.
— Пита ли за мен?
— Естествено.
— Какво каза?
— Попита: „Как е Лили?“
— Само толкова?
— Така мисля.
— И после за какво говорихте?
— За нищо особено. Играхме с Ема. Подвиквахме на овцете.
— А когато си тръгваше, каза ли нещо за мен?
Мама се замисли.
— Не — твърдо отвърна, — не.
— Прекрасно — измърморих към екрана.
— Теб какво те е грижа? Ти го напусна.
— Не ме интересува. Просто не мога да повярвам колко е груб.
— Груб ли? — попита майка ми. — С жената, която стои в стаята на дръпнати завеси с тапи в ушите. Груб ли, скъпа?
Второто му посещение не ме притесни както първото: Беше дошъл да види дъщеря си, на което имаше пълното право. Както майка ми каза, трябваше да се радвам, че детето има такъв всеотдаен баща. Оттогава нататък той идваше от Лондон на всеки пет-шест дни и при всяко посещение аз оставах вътре. Въпреки че веднъж — независимо от тапите за уши — го чух да се смее и беше все едно да удряш по счупена кост; бях потресена до каква степен още бях способна на болка.
Една вечер занасях Ема в леглото и тя прошепна във врата ми, така тихо, че едва я чух:
— Антон мирише приятно.
Това не означаваше нищо. Ема още не можеше да образува свързани изречения. Със същия успех можеше да каже: „Антон ближе дървета“ или „Антон пие бензин“, но думите й предизвикаха у мен толкова силен и познат копнеж, че ми идеше да вия.
Длъжна бях да възкреся мантрата, която ми бе помогнала през първите дни след раздялата: Антон и аз бяхме влюбени, създадохме дете, бяхме сродни души от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо толкова скъпоценно може само да бъде трагичен и раздялата навярно винаги ще боли.
Спомних си онези тихи дни, точно преди да напусна Лондон, когато мислех, че с Антон сме на една крачка от приятелството. Колко съм се заблуждавала: ни най-малко не се приближавахме към него.
Продължавах да пиша всеки ден, думите бликаха от мен и всяка вечер, преди да сложим Ема да си легне, прочитах написаното през деня и мама беше във възторг. И Ема добавяше коментара си. („Скапано.“ „Опърпано.“ „Акано.“) Не преживях „адреналиновия спад“, който ми предрече д-р Лот, но през петте седмици, колкото повече пишех, толкова повече чувството за избавление изчезваше. До началото на май, когато завърших книгата, почти си бях възвърнала нормалното състояние. (Може би малко по-
