— Здравейте, Джема — каза той, — не Морийн. Джема. Звучи чудесно, като се поупражняваш. Виж как промениха „Джиф“ на „Сиф“ („Джиф“ и „Сиф“ — известни почистващи препарати, — Б. пр.) — отначало на всички им беше трудно да го казват, но сега им е като втора природа.
— Или да казват зехтин вместо дървено масло — съгласих се аз. — Случва ли се да излизате оттук?
Той помисли за момент и отвърна:
— Не.
— Но защо? Не можете ли да си вземете друг фармацевт да ви помага?
— Имам помощник — брат ми, но претърпя мотоциклетна злополука.
Замълчахме и аз изхъмках съчувствено, въпреки че не познавах брат му.
— Кога стана това?
— През октомври.
— Боже, преди толкова време.
— И ще мине още дълго, докато се оправи. Кракът му е зле контузен.
Пак изсумтях със съчувствие.
— И не е възможно да се намери заместник.
— Трябва ли да работите толкова до късно? Не можете ли просто да затваряте по-рано?
— Всички знаят, че сме отворени до десет. Помните ли първата вечер, когато дойдохте тук? Ами ако бяхме затворили?
Примижах при мисълта. С луда майка на ръцете, която нямаше как да усмиря. Имаше право.
— И аз не излизам много — не ми се искаше да мисли, че е единствен. — Да идвам тук ми е нещо като развлечение.
— Как така? — той изгаряше от любопитство и кой би го обвинил. Така че му разказах цялата история — телефонното обаждане, прелестите на Колет, бакенбардите на баща ми, „инфарктите“ на майка ми и вековете, които сега прекарвах пред телевизора.
В този момент влезе един да търси капки за очи и аз тръгнах.
Глава 10
Тъй като съм единствено дете, беше неизбежно в крайна сметка аз да се грижа за възрастния си родител. Но не бях готова, поне не още. Мислех, че подобно нещо ще се случи в далечното, неясно бъдеще, а в мъглявите ми представи винаги присъстваше и мъж, който да споделя бремето ми. Освен това си представях, че липсващият родител поне ще е проявил благоприличието да е починал, а не да живее в разврат със секретарката си. Е, човек предполага, Господ разполага.
За ужасно кратко време старият ми живот си замина. Въпреки че му се възхищавах отстрани — апартаментът ми, приятелите ми, моята независимост — някак беше по-лесно да се откажа от него заради майка ми. И, да бъда откровена, без татко чувствах, че трябва да остана вярна на единствения родител, когото имах.
Въобще без да го искаме, аз и мама възприехме определен ред, който основно се състоеше в това, да не мърдаме от къщи, като някои чудачки. Позволено ми беше да ходя на работа — после се прибирах, сядах на канапето до нея и всяка вечер гледахме едни и същи програми: две серии на „Семейство Симпсън“, един час „Бъфи“ и накрая — новините в девет часа.
Ако се налагаше да работя до късно, тя гледаше сериалите сама и ми разказваше какво е станало, когато се върнех. В събота и неделя гледахме „Убийства в Мидсомър“ или „Морс“ — филмите, които преди беше гледала с татко, и най-странното беше, че макар никога да не оставах сама, бях ужасно самотна.
Мама и аз нямахме какво особено да си кажем. Понякога ще попита:
— Защо мислиш, че ме напусна?
— Навярно защото чичо Лио и леля Маргот умряха толкова скоро един след друг.
— И аз скърбя за Лио и Маргот — отговаряше тя, — но май не е в това причината.
Ами може би защото ще стане на шестдесет през август. Хората често полудяват, като се зададе годишнина с нула накрая.
— Преди две години станах на шестдесет, нима си взех любовник?
Надявахме се баща ми да се върне и животът пак да стане хубав, макар че не разчитахме твърде много. Мама вече не готвеше, така че карахме на бисквити, пастет и консерви. Само да станех от канапето да се облекча, и тя добиваше тревожен вид, и аз се чувствах гузна.
Никой не можеше да повярва, че не мога да убедя татко да се прибере.
— Трябва да измислиш нещо — повтаряше Коуди.
Като изключим личния ми живот, не можех да се упреквам за нищо, дори не ми се говореше.
В работата нещата също не вървяха добре. Въпреки че не се бях провалила напълно (Аааа! Каква мисъл, наказанието в Стаята Без Прозорци), нямах никакви нови ангажименти и Франсис и Франсес не бяха особено очаровани, защото, както ми натякваха почти всеки ден, трябвало да увеличавам оборота си всяка година с петдесет процента. (Миналата година бяха само десет процента, но сега бяха хвърлили око на една вила в Испания.)
— Новата поръчка няма да ти дойде сама — оплакваше се Франсес. — Трябва да я търсиш, Джема. Да вървиш по петите й като куче.
Истината беше, че бях загубила хъс. Целият бизнес зависеше от жизнеността и инициативността ми. Когато обядвах с представители на други компании, те биваха заслепени от енергията ми и добиваха увереност, че следващата им конференция ще бъде нещо особено, блестящо и интересно и при всички случаи ще им се отрази добре.
Хората се тревожеха за мен, най-вече Коуди.
— Вече не излизаш. Не е в твой стил да сдаваш багажа.
— Не съм се предала. Само докато баща ми се върне вкъщи. За себе си съм му определила два месеца срок да се осъзнае, а са минали само шест седмици.
— Ами ако не се върне?
— Ще си дойде. Надеждите ми се крепят на няколко факта, особено, че не са пристигали други адвокатски писма за временни финансови споразумения.
— Ако майка ти отказва да излиза, трябва да я оставяш сама.
— Не мога. Започва да плаче и да се задушава. По-лесно ми е просто да остана. Даже не ходи на църква. Казва, че религията била глупост.
Коуди се ужаси.
— Като помислиш, всъщност е права, но не очаквах нещата да са толкова зле. Ще наминавам.
Отбиваше се у нас, сядаше до майка ми и казваше:
— Слушай, Морийн, като седиш тук, няма да го върнеш.
— Нито ако тръгна да танцувам по балове или започна да играя бридж.
— Морийн, животът си върви.
— Не и за мен.
След време се отказа и в антрето призна с известно възхищение:
— Наистина е голям инат, какво ще речеш?
— Казах ти. Упорита е като магаре.
— Сега виждам откъде си го наследила. Да ти се намира нов вид шоколад? Прощавай.
Той театрално се плесна по устата с ръка.
— Е, предполагам, че не. Като гледам мамчето ти, от сладко се е захаросала.
— Друг път — възразих, но той твърдо ме прекъсна и сложи ръка на гърдите си.
— Коуди Купър служи на истината. Казвам ти го, защото съм длъжен. Тя беше привлекателна жена, твоята майка, напомняше на Деби Рейнолдс от петдесетте. Какво стана с косата й?
— Пораснала е. Не ще да отиде на фризьор. Измервам времето, откакто баща ми го няма, по дължината й. Вече е прекалено дълга.
— Тя се съсипва — Коуди помълча, за да наблегне на думите си. — А като гледам, и ти също. Мисли му.
