Чуваш ли ме? Мислиш ли, че ще можеш?
— А, Джема, не бъди такава.
Въздъхнах, съжалявах за проклетията си.
— Извинявай, но ще ми кажеш ли все пак?
— Да.
Така че, въпреки че ми беше мъчно, че татко не ме търси, все пак беше и някакво облекчение. Продължавам със Сюзан.
Напоследък, освен всичко, ми стана фикс идея да си купя тостер „Здравей, Кити“. Толкова е симпатичен и, представи си, отпечатва образа на Кити върху печените филийки.
Успях да кача програма за връзка с Интернет на скапания стар компютър на баща ми. Освен другите му екстри, сега може да ми показва цветни въпросните тостери.
Пожелай ми късмет.
С обич: Джема
П.П. Минаха три седмици, откакто баща ми си отиде, и мама се справя страхотно. Отслабнала е с двадесет килограма, направи си руси кичури, дискретна операция за премахване на бръчките и си има тридесет и пет годишно гадже. Ще ходят заедно на почивка в Кап фера. Тя още отказва да се научи да кара, но няма значение, защото новият й приятел (Хелмут, швейцарец е) винаги изпраща кола да я вземе или идва сам с червения си „Астон Мартин“ с вертикално отварящи се врати.
Натиснах „изпращане“ и после включих стария компютър на баща ми. Ще намеря тостер „Здравей, Кити“ по Интернет, ако ще да умра.
— Какво правиш? — мама влезе в стаята и застана над рамото ми, докато щраках с мишката и пишех.
— Търся тостер „Здравей, Кити“.
— Защо?
Прехвърлях различните стоки с бясно съсредоточение.
— Четох, че Рийс Уидърспуун има такъв.
Мама помълча, после рече:
— Ако Рийс Уидърспуун скочи от някоя скала, и ти ли ще я последваш?
Относно: Черен ден
Последното шоколадче от баща ми свърши. Навярно това ще извади мама от коловоза. Не че ще успее да излезе от него, защото е затрупана от тонове шоколад.
Да, естествено, че се шегувах за нейната метаморфоза! Велики Боже. Не мисля, че е събличала бродираната си одежда от сутринта, когато татко си тръгна, и още не се разделя с купичката от овесените ядки. А колкото до двадесетте кила, разбирай го обратно. Не спира да яде шоколад, казва, че се чувствала по-близо до баща ми, като се тъпче с продукцията на компанията му.
С обич: Джема
П.П. Поръчах тостера и сега искам раница като на Барби.
П.П.П. Хелмут има бухнала русолява коса (много подобна на мамината), траен слънчев загар и стройно гъвкаво тяло, което намирам за странно отблъскващо. Използва козметика „Ла Прери“, безбожно скъпи мазила. Остави едно бурканче в банята и, разбира се, аз си взех малко, а на следния ден той ми се изрепчи за, както се изрази, „кражбата“. Естествено, отрекох, но той възрази, че си знаел, че съм аз, че си личало къде съм бръкнала с пръста си в бурканчето и че само диваците си пъхат пръстите и правят дупки в кремовете „Ла Прери“.
Не му позволих да ме нарича дивачка и го наклеветих на мама. Тя седеше в леглото, облечена със сребрист копринен широк халат, и закусваше — филийка пълнозърнест хряб, едва забележимо намазан с мед. Беше си направила косата и бе сложила грим. Изложих оплакването си.
— О, скъпа — въздъхна тя. Преди не ме беше наричала „скъпа“. — Много ми се иска двамата да спрете да се карате и да опитате да се разбирате.
— Не разбирам какво намираш в него!
— Е, скъпа — тя леко повдигна изскубаната си вежда. Кога ли бе започнала да скубе веждите? Пък и да ги повдига дяволито?
— Да кажем, че той е… мнооого добър в леглото.
— Няма нужда да ме осведомяваш. Все пак съм ти дъщеря.
Тя стана от леглото. Широкият халат една покриваше задните й части. Имаше великолепни крака за шестдесет и две годишна жена. Беше започнала да казва на хората, че е само на четиридесет и девет и ще празнува великата петдесетгодишнина догодина.
Изтъкнах, че ако е само на четиридесет и девет, е била на шестнадесет, когато ме е родила.
— Бях съвсем млада булка, скъпа.
— Значи татко е бил на тринадесет.
— Кой? — тя разсеяно се усмихна.
— Татко. Баща ми. Мъжът, за когото си омъжена.
— О — помаха ми леко с ръка, с което ме отпрати и изрази състрадание към татко.
Глава 11
Относно: Живея във въображаем свят
Написах един малък разказ. Рекох си, че може да пожелаеш да го прочетеш.
Ноел Хоган кротко гледаше голф, когато нов страховит трясък от стаята над главата му накара стъкления полилей да се залюлее. Гери и Роби опустошаваха помещението, но той беше твърде уморен, за да отиде и да им даде да разберат. Не че нещо би се променило, те само щяха да му се изсмеят. Той отново се съсредоточи върху голфа и си каза, че е нормално децата да хвърлят телевизори от двуетажните си кревати.
Колет го беше оставила да гледа децата, докато отиде до центъра. Обясни, че му предоставя добра възможност да се сближи с откачените малки негодници (по негови думи, не по нейни), но той не можеше да се отърве от подозрението, че тя иска да обиколи магазините, без деца да висят за полите й.
След време забеляза, че трясъците бяха престанали. Много важно. Сега какво? Сърцето му се сви, когато вратата се отвори и Гери и Роби се вмъкнаха в стаята, един от друг с по-злокобен вид. Странно как и двамата бяха копие на майка си, а тя не изглеждаше злокобно. Беше ли тя…?
Гери взе дистанционното и небрежно смени програмата.
— Това го гледах — каза Ноел.
— Голям праз. Този апартамент не е твой.
Гери сменяше каналите, отхвърляйки всичко като безинтересно, докато се натъкна на нещо като пищно погребение на някакъв кардинал; тържествено и бавно.
Седнаха смълчани, заслушани в безжизнените напеви и изведнъж Роби отбеляза:
— Мразим те.
— Да, ти не си наш баща.
